„Пленително зрелище беше.“
Дълбоко в съзнанието на Ричард две ръце безшумно се стиснаха. Едната принадлежеше на самия него — млад и с ясни мисли. Другата принадлежеше на някого, какъвто той можеше да стане, някой, който разбираше, че ако сега се отдръпне от Чарлз, то Чарлз никога нямаше да си намери друг приятел, който да го пази.
Докато заспиваше, Ричард си стисна сам ръцете. И с това се съгласи да остане.
5
— Вътре в къщата ли си? — попита Ричард зелената статуя. — Прибра ли се, след като излезе от колата ми? Помислих си, че може да се прибереш.
По-рано тази вечер — вечерта, в която Чарлз си призна всичко, което му тежеше на душата — Ричард си беше у дома и четеше на дивана списание за психология. Чарлз се обади. Гласът му звучеше нервно. Пелтечеше… мърмореше… мънкаше. Ричард се разтревожи. Никога не беше чувал стария си приятел да говори толкова… развълнувано. Все едно Чарлз щеше действително да разкрие за пръв път чувствата си и Ричард не бе убеден, че е готов да ги изслуша.
Внезапно, както държеше слушалката, му се прииска там вътре в Чарлз да нямаше никакъв плувец, никакви дълбини, в които да те запратят. Никакви обяснения.
Но Ричард, вечният самотен приятел, който вечно се ръкуваше сам със себе си, се съгласи да се видят.
Уговориха си среща в центъра (Чарлз каза: „Имам голяма нужда да поговоря с теб, Ричард. Лично. Ще взема автобуса. На пресечката на „Лилия“ и „Нептун“?“) и двамата пристигнаха на мястото точно когато заваля сериозно.
Ричард не знаеше какво да очаква. Всичко можеше да бъде, щом ставаше въпрос за Чарлз. А той не му бе направил никакви намеци („Ще ти кажа всичко, като дойдеш там, става ли?“). Но в дълбините на сърцето си Ричард знаеше, че каквото и да беше, не е за добро. Истината бе, че този тон, който чу по телефона, за него беше чисто нов. Не му бе познат.
И това някак си беше най-страшното.
Чарлз, сгушен в якето си под малкия розов навес на входа на „Гоблин Геймс“, излезе от тъмното в мига, в който Ричард пристигна. За миг човекът Чарлз застана до сянката Чарлз, издължена под светлината на уличната лампа, разкривена от дъжда, и на Ричард му бе трудно да ги различи. Кой от двамата идваше да се качи в колата му?
— Благодаря ти — рече Чарлз и прокара мокра длан през мократа си коса. — Хайде да останем тук. В колата.
— За какво става въпрос, Чарлз?
Чарлз се обърна срещу приятеля си с широко разтворени очи. Ричард се опита да установи къде точно се намира той там вътре, но се затрудни.
— Май че загазих, Ричард. Мисля, че направих нещо лошо. Нещо много, много лошо.
6
По-късно, застанал пред храстовата скулптура пред дома на Чарлз, Ричард пак си припомни. Само още малко. Пресяваше сенките на тяхната история и надничаше по ъглите за разковниче.
Когато и двамата бяха на по шестнайсет, Чарлз беше сгънал толкова чаршафи в „Сапунена надежда“ (едно от вечните места в Гоблин — перачница, известна с криминалните нахлувания с взлом, както и със срещите там, на които се четяха стихове), че можеше да покрие с тях целите резки и зелени очертания на града на фона на небето. Беше и поспестил пари, които му стигнаха да си купи един очукан кафяв олдсмобил. Тъкмо на този ден семейство Риднор поканиха Ричард да вечеря с тях във фоайето на „Уудръф“. Вече всяка година го канеха на вечеря навън в знак на благодарност, въобразяваше си Ричард, за неговата служба като единствен приятел на сина им. Той предполагаше, че ще отидат до центъра с новата кола на Чарлз.
По време на пътя приятелят му беше в добро настроение.
— Мисля да се заема със статистика — каза той.
Поеха на юг по Коледния път, същия, по който преди пет години вървяха пеша в деня, когато Ричард запозна Чарлз с Гоблин. Показа му забележителностите. Горещите местенца. А също и общинските сгради.
Чакъл хвърчеше изпод гумите към бордюра от гъсти дървета покрай пътя. Северните гори се простираха в съответната посока от тях, но вечнозелени пакостници се промъкваха и насам.
— Статистика — повтори Ричард. — Звучи като идеално занимание за теб.
Представи си странния си приятел, затънал в сметки. Може би щяха да си паснат.
Жълт лабрадор изтърча от гората на платното пред тях.
Ричард се обърна към Чарлз, за да му го посочи, но погледът на лицето на приятеля му го спря.
Чарлз го беше видял, но вместо да се изпълнят със загриженост, очите му светнаха.