Ричард се сети за нещата, които се шушнеха из коридорите на гоблинското училище. Сега бяха в средния курс и Чарлз отдавна бе станал мишена за стотици хиляди майтапи в ролята на смахнатия. И все пак не бяха много тези, които му ги казваха в очите.
— Ей — обади се Чарлз. — Мисля, че можем да го нацелим.
Ричард погледна към кучето.
— Да го нацелим ли, Чарлз?
Чарлз даде яко газ. Олдсмобилът изрева от радост и живна, сякаш беше чакал този миг, откакто последният му собственик го бе зарязал очукан и сам преди толкова много години.
Кучето спря посред Коледния път и погледна приближаващата кола.
На Ричард му се щеше да мисли, че приятелят му се шегува. Но тази идея не беше лесна за преглъщане.
„Той ще го направи, Ричард. Ще го направи!“
— Чарлз, я стига.
— Ще го нацелим, Ричард!
В сенките на дърветата очите му потъмняха до черно.
Ричард прецени, че са на петдесетина метра от кучето. Сега виждаше, че е старо. Но мъдро или не, кучето не помръдваше, душеше чакъла и опашката му се люлееше под косите, неравномерни слънчеви лъчи.
На двайсет и пет метра от него Ричард вдигна ръка. Все едно можеше да награби кормилото и да отбие.
— Чарлз!
Помисли си, че вече е късно. Нямаше как да не е. Или сега кучето трябваше да мръдне, или действително щяха да го нацелят.
Стомахът на Ричард се сви. Гърлото го стегна. Той хвана с ръка кормилото.
— Чарлз!
Но вече бяха връхлетели върху него. Нямаше време да отскочи. Щом колата се раздруса, Чарлз издаде дълбока, почти оргазмена въздишка.
Ричард чу пращенето под гумите.
— Господи, Чарлз… Ебаси, Чарлз, какво направи ти?
Колата вървеше бавно и плавно, Чарлз бе отпуснал газта.
— Смъртта — изрече Чарлз. — Поразително нещо!
И олдсмобилът се спря в подножието на чакълест хълм. На Ричард му се гадеше. Такова насилие… и толкова истинско… това, че само бе хванал кормилото, но не го бе завъртял. Сякаш по някакъв начин бе съучастник на Чарлз, беше му помогнал да се прицели с колата.
Чарлз паркира и спря мотора. Прахът, издигнал се над Коледния път, се слягаше като малки буреносни облачета покрай вратите.
По дърветата пееха птици. Ричард си представи една от гоблинските Велики сови. Застрашен вид.
Но не по-застрашен от онова куче.
Като дишаше тежко, Чарлз извърна лице към приятеля си.
— Да ходим да го погледнем.
— Не. Искам да се прибера у дома.
— Да се прибереш? — Чарлз погледна напред. — Тук сме в Гоблин, Ричард. Ти си у дома.
Той слезе от колата. Ричард го наблюдаваше в страничното огледало. Видя как Чарлз върви, пъхнал ръце в джобовете си. Върху стъклото профилът му се очертаваше толкова невинен, но при все това Ричард си представи как влачещите се, подобни на зомбита гоблински полицаи се насочват към него.
„Доколко престъпно бе това? — запита се Ричард. — Доколко точно?“
Равно на предумишлено убийство?
Видя как Чарлз се огледа наляво и надясно, назад през рамо, напред. В гърдите на Ричард се надигна надежда.
Той слезе от колата.
— Не можеш да го намериш ли? — попита.
Чарлз се извърна с лице към него и разочарованието, което видя Ричард, бе достатъчно да го посъветва повече никога да не проговори на този човек. Бяха само шестнайсетгодишни. Ричард можеше да го направи. Можеше да се махне още сега. От колежа го делеше една година. Можеше да напусне щата, да напусне страната, бавно, но сигурно никога повече да не проговори на Чарлз.
— Не разбирам — каза Чарлз. — Няма го.
Когато Ричард стигна до него, надеждата вече не се надигаше, а се рееше в небесата.
— Трябва да е в гората — каза Ричард. Говореше на себе си. Но когато огледа внимателно редките дървета покрай гората, не видя там труп.
По земята също нямаше кръв. Никакъв белег. Никакъв знак, че изобщо са ударили нещо.
След като огледа гората още по-задълбочено, Ричард така си отдъхна, че чак се превъзбуди. Нямаше скършени клони. Нямаше козина. Нямаше кръв.
Куче нямаше.
Той се върна при колата. Чарлз беше коленичил пред решетката.
— Не разбирам — каза Чарлз, а челото му се навъсваше в еднакво темпо с гоблинското небе над тях. Погледна Ричард. — Нищичко!
Ричард погледна сам, за да се увери.
— Язък — каза Ричард и в този миг надеждата у него бе преляла в радост. — Като че се е измъкнало.
Чарлз позагледа намръщено решетката на новата си кола, купена на старо, а после по лицето му плъзна дълбока, разкошна усмивка.
— Брей, да му се не види. Браво на него! — Той се изправи. — Трябва да вървим. — Погледна си часовника. — Мама и татко чакат. — А после, щом и Ричард се изправи и двамата още веднъж огледаха черния път, Чарлз додаде: — Аз ще си поръчам шницел, а ти?