Анди, както се оказало, изпитвала същите чувства.
Тя наистина се върнала на другия ден в Сейнт Пол, а Чарлз продължил да си живее, както си е живял. Обитавал един апартамент до улица „Фаралайн“. Работел в центъра, в „Транзистор Планет“. Две седмици след сватбената вечер Анди изяснила положението си, като подписала едно писмо с „твоето гадже“. Чарлз не можел да спре да чете тези две думи.
— Страхотно беше! — каза той на седалката до шофьорското място, втренчен в дъждовната стена пред тях. — Но колкото хубав бе този миг, толкова лошо стана.
Ричард се размърда на мястото си.
„Мама му стара. Ето го, идва. Признанието.“
И последвалото чувство (онова, настояло той да стане приятел на Чарлз тъй отдавна) бе изтощително. Точно сега не желаеше да поема тази отговорност. Това трябваше да е вечерта, когато плувецът вътре в Чарлз изплува на повърхността, и Ричард можеше най-сетне да каже: „Добре… заявявам го официално. Сдавам поста“.
— Тя искаше да докажа любовта си, Ричард. Ето какво се случи. Искаше да я докажа.
Ричард вдъхна дълбоко и задържа въздуха.
— Това много момичета го искат — рече той.
Чарлз се взря дълбоко в дъжда.
— Анди поиска пръст от крак.
— Какво?
— Тя каза, че най-великият символ на вярната любов е саможертвата. Че нашата любов може да се превърне в легенда. По-голяма от любовта на Ван Гог. Поиска пръст от крак.
— Чакай — възкликна Ричард. Почти не проумяваше какво му е казал Чарлз току-що. — Тя… тя те помоли да ѝ изпратиш своя телесна част по пощата?
— Да.
— И на теб това не ти се стори…
— Обичам Анди, Ричард. Знаеш ли какво казват за двойки, които се запознават на сватба? Че има 90 процента шанс самите те да се оженят.
— Чарлз…
— Анди поиска пръст от крак. И аз ѝ го изпратих.
12
— А ти как очакваше да постъпя? — попита Чарлз, извърна се срещу Ричард и втренчи в него отчаян поглед. — Да ѝ изпратя мой пръст?
Ричард се слиса.
— Как… какво искаш да кажеш?
— Анди живее в Сейнт Пол. Как да разбере мой ли е пръстът, или не? Няма как. Поне не и за известно време. Аз не съм лъжец, Ричард, но пръст от моя собствен крак… Просто не можах. Пробвах се.
Пробвал се беше.
В деня, когато тя му се обадила, седял половин час, а после се втурнал към банята в апартамента си. Събул си обувката, после и чорапа и приседнал на ръба на затворената тоалетна чиния. Идеята да го направи, изглеждала възможна. Но докато седял с пръста… и го гледал… и го докосвал… всичко се променило. Остро осъзнал колко нежна на допир може да е човешката плът. След един час взиране станал и слязъл на долния етаж. Седнал пред телевизора със спрения звук и потънал дълбоко в дивана.
Замислил се за Анди. И за истинската любов.
Писмата ѝ, женственият ѝ почерк изплували пред вътрешния му взор. Фразеологичните ѝ обрати се завъртели пред него. Гласът ѝ звучал от тези писма тъй ясно, както и когато разговаряли за последен път… Когато с изтънчеността на салонна домакиня тя го бе помолила за пръст от неговия крак.
„Ще го сторя.“ Той скочил на крака.
Влязъл в банята с новоизбликнала жизненост. Щял да отреже пръст от крака си. Кутрето. Едно щракване с градинарските ножици. Като Уейн Шърман, докато подрязва Плетищата по източната граница на Гоблин.
Нищо работа. Едно-единствено движение.
Истинска любов. Любов легенда.
Извадил изпод мивката чифт ножици и седнал във ваната. Никаква вода. Само пространство. Работно пространство. Пространство за едно бързо движение.
Нагласил двете остриета от двете страни на кутрето си.
„Анди — казал си наум. — Това е за теб.“
Стиснал леко и остриетата започнали да се забиват в кожата му. Сега малко по-силно… сега малко по-силно… малко…
— И тогава ме осени видение — каза той на Ричард в спрелия додж. — Сякаш нещо много по-могъщо от самия мен ме направляваше.
— И ти какво направи? — попита Ричард, смаян от собствената си способност да зададе въпрос.
— Да си бил някога в моргата, Ричард?
13
— Нямах кой знае какъв план, Ричард. Правилно бях предположил, че входната врата ще е заключена. Обаче там, покрай сградата, има една тъмна алея. И кофи за боклук. Потръпвам, като се сетя какво бяха изхвърлили там. Обаче сигурно и аз не съм по-чист от боклукчийска кофа на алеята край морга. И там, в тухлената задна стена, имаше врата. Отворена.
Пантите ревнали за смазка, щом вратата се отворила навътре. Пред Чарлз изникнало късо бетонно стълбище, водещо до първия етаж.