Чекмеджето било празно. Както и следващото. И по-следващото.
Чарлз погледнал обувките си. Пръстите, скрити в тях, изглеждали тъй невинни, съвсем неподозиращи, че ако не успее да намери труп, в крайна сметка ще им посегне.
Но осмото чекмедже му донесло желаното.
Второто чекмедже отляво на средния ред. То било малко по-тежко и Чарлз още преди да погледне, разбрал, че вътре действително има труп. Отворил го бавно и спрял, щом се показал пищялът.
— Нямаше никаква причина да поглеждам човека в лицето — каза той. — В края на краищата онова, което ми бе нужно, беше далече от него.
Тялото лежало на нивото на кръста на Чарлз. Краката изглеждали много стари. Дали Анди ще успее да забележи разликата? Дали ще приеме, че един пръст на крака изглежда различно, след като го отрежат? Дали възрастта на човек си личи по кутрето му?
„Ами следващия път, когато тя дойде в Гоблин? Ще ѝ разбие ли това сърцето? Ще се почувства ли измамена, когато те помоли да види стъпалата ти, Чарлз?“
Той поднесъл ножиците към ходилото на трупа. От тия мисли полза нямало.
Нагласил краищата на остриетата върху студената жилава плът. Сетил се как Уейн Шърман оформял фигурно храста пред собствения му апартамент. Шърман би го клъцнал яката.
„Бъди художник — помислил си той. — Прави изкуство“.
Пищялите стърчали сред мрака като увехнали снопи от брезови клонки.
„На три.“
Чарлз погледнал към мястото, където светлината преминавала в тъмнина, точно под коленете.
„Едно…“
Представил си лице, живо, в дълбините на тъмното чекмедже.
„Две…“
Едно лице се пробужда, изпищява, ръце изскачат от тъмното, сграбчват ножиците, сграбчват Чарлз…
„Едно…“
Чарлз вложил всичко от себе си.
Чул глух и мляскащ звук, все едно е изтървал пудинг на пода на моргата, и усетил как остриетата прерязват мускул, тъкан… сухожилие…
— Но на костта се запря. Запря се така изведнъж, все едно самият труп ми казваше „стига“.
Обувките му изскърцали, когато оставил ножицата да стърчи в пурпурните бразди и се дръпнал леко от отвореното чекмедже. Ще е способен ли да скърши тази кост? Достатъчно чуплива ли беше?
Избърсал потта от челото си и се презаредил.
— Трябваше ми една минута. От чувствата, които воюваха в мен, по-силни никога не бях изпитвал. И както ножиците стърчаха така от трупа, това беше тъкмо тласъкът, който ми трябваше. Защото те правеха всичко… като излязло от анимация. Като игра. Все едно са ми възложили да отстраня всичките десет пръста за ограничено време и цяла тълпа деца като мен вика за мен и гледа дали ще се справя. И се залових наново. И този път бях подготвен. Втория път стиснах ножиците много по-силно.
Но костта не поддавала. Чарлз задърпал насам и натам и оголил много повече от нея. Сумтял, викал, подпрял чекмеджето с кец и дръпнал с всичка сила.
„Строши се, да му се не види! СЧУПИ СЕ!“
Натиснал по-силно, като се уповавал на студената мъртва стомана на това чекмедже. И най-сетне, щом вик на облекчение се изтръгнал от дълбините на гърлото му, Чарлз усетил как костта поддава и чул желаното изпукване.
Люшнал се силно назад и се стоварил на покрития с линолеум под.
В другия край на стаята от силния напън чекмеджето се изтърколило докрай навън.
Чарлз седнал на земята, вторачен в дръжката на чекмеджето и в трупа, който все още не виждал съвсем.
В ръцете му ножиците крепели кутрето като диамант в захапката на клещи.
Чарлз се затътрил по задник по пода на моргата, после подпрял кец в чекмеджето, изритал го и то се затворило. Влязло обратно с лекота и се затръшнало с мощно стоманено ехо.
Той лежал по гръб и дишал тежко, втренчен в тавана.
— И така съм заспал. Сега разбирам колко глупашки звучи. Но облекчението беше толкова голямо, че ме завладя. Предполагам, че и дрогата действа така. И като се събудих, още държах ножиците с кутрето в тях.
Преди да стане, изчакал. Ослушал се. Колко време е спал? Достатъчно, че да пристигне сутрешната смяна?
След като нищо не чул, Чарлз се надигнал и като прибрал портфейла си на излизане, оставил яката стоманена врата да се затръшне зад гърба му.
— Мислех за Анди. Отново и отново. Сякаш тя бе само име и това име притежаваше достатъчно мощ да ме тласка напред. Любовта, която изпитвах в този миг, бе чиста, Ричард. Бях извършил онова, за което тя ме помоли. На какво ли повече сме способни?