В кошмара му трупът разтварял бледите си устни и го сочел с липсващ пръст.
— Тя ще разбере — казвал трупът. — Жените ги знаят тези работи. И когато разбере, ще хване влака до Гоблин, за да дойде при теб. Ще види, че си имаш по десет пръста на ръцете и на краката, и ще разбере…
И Чарлз залитал назад, препъвал се в кецовете си и се стоварвал на студения под на моргата.
После трупът се надигал в чекмеджето и се взирал в него над ръба му. Прехвърлял стъпало над стоманения капак, стъпало с липсващ пръст.
— Идвам за тебе — казвал той. — Идвам за твоите телесни части.
А после се разсмивал и кискането му отеквало из каменната зала, а от ъглите изскачали плъхове и разкъсвали Чарлз на части, на парчета, разфасовали го.
И когато Анди му се обадила и му предложила да ѝ изпрати само още една част, слушалката се разтреперила в ръката му, всичките пет пръста я стиснали и не искали да пуснат неговата приятелка.
— Разбира се, че мога да ти пратя ухо — казал ѝ той.
Можел, разбира се.
Ухо, защото Ван Гог бил изпратил ухо, а когато хората спорели за великите любови, тя не искала да твърдят, че Ван Гог бил по-романтичен от Чарлз. Може би за някои ухото било по-ценно от пръст на ръка или на крак. Навярно било свързано с това, че било толкова близо до лицето.
След като затворил, Чарлз отишъл в банята и си разгледал ушите в огледалото.
— Исках да го направя, Ричард. Действително исках. Обаче виж…
Той посегнал и нежно подръпнал меката част на ухото на Ричард. Черното небе тътнело над тях.
— Представяш ли си? — попитал той. — Болката? Загубата?
А после отдръпнал ръка и пак се загледал напред, в проливния гоблински дъжд.
— И постъпих по единствения възможен интелигентен начин. Върнах се там.
18
Още едно пътешествие до моргата. Още една разходка до мазето.
Още едно отваряне на чекмеджето.
Чарлз влязъл за трети път в мазето само час преди да се обади тази вечер на Ричард. Пред второто чекмедже отляво на средния ред вдъхнал дълбоко, събрал кураж, за да погледне лицето и дръпнал здраво.
Чекмеджето се отворило твърде бързо.
Вътре видял само мрака, който преди дни така добре прикривал останалото тяло.
Дали трупът бил преместен? Погребан? Дали бяха забелязали какво му е сторил?
Чарлз изпаднал в паника.
Отворил следващото чекмедже. И то било празно. И това до него също. И другото до него. Втресен, Чарлз прегледал всичките осемнайсет стоманени чекмеджета и във всяко нямало нищо друго освен студени течения и сенки.
Отново се огледал из каменната зала, сякаш очаквал да открие блуден труп, свлечен в ъгъла. После изтичал от мазето, дишал тежко, а образите на разочарованата Анди се редели в ума му.
„Сега ще трябва да ѝ кажеш, приятелче.“
Навън изтичал до колата си, същия олдсмобил, който си купил на шестнайсетгодишна възраст, и дал газ на север по Коледния път. Щом се прибрал, се обадил на Ричард.
Ричард щял да помогне.
Ричард му бил приятел.
Единственият му приятел.
А сега дъждът думкаше по покрива на колата като стиснатите юмруци на гоблинските полицаи.
— Предадох ли я, Ричард?
Ричард се загърчи на седалката, сякаш под якето му пълзяха червеи. Единият от двамата трябваше да слезе от колата. Щеше да откачи, ако един от двама им не…
— Предадох ли я, Ричард? Кажи ми. Моля те. Ще ти повярвам.
„Ех, Чарлз…“
— Сторил ли съм нещо лошо? Струва ми се, че съм.
Една кола ги наближи отзад откъм улица „Лилия“. На светлината на фаровете Ричард забеляза, че в очите на Чарлз напират сълзи.
— Пръстът не беше от моя крак — рече Чарлз. — Пръстът не беше от моята ръка. Но аз не съм лъжец. И ти го знаеш. Нали? Аз съм добър човек. Нали? Ричард… моля те! Кажи ми нещо. Ти си ми най-добрият приятел.
Ричард не можа да повярва, когато собствените му устни се размърдаха.
— Не, Чарлз. Не мисля, че си я предал. Мисля, че си направил всичко по силите си.
Чарлз кимна.
— Благодаря ти, Ричард. Благодаря ти, че го каза. Много си добър, че ми го казваш. Знаех си, че ще е умно да ти се обадя. То на кого ли другиго да се обадя?
Чарлз отвори предната врата.
— Къде тръгна? — попита го Ричард. Толкова беше объркан, че му се гадеше. Не можеше да погледне Чарлз в очите. Правилното действие се рееше някъде из дълбините на душата му, но не можеше да го напипа, не можеше да определи какво е.
— Ще се поразходя. Ще се оправя. Ще се оправя, честно. Ще взема такси.
„Но… Навън дъждът вали като побъркан… може да се разболееш.“