— Чарлз…
— Благодаря ти, Ричард.
Чарлз слезе от колата и Ричард видя как дъждът го погълна, сякаш бе минал през потопена завеса, закрила потънала сцена.
Ричард седя така и трепери близо час. И по време на този час правилното действие му се разкри.
Ала Ричард поклати отрицателно глава. Не, Ричард не можеше да стане лицето, отговорно за натикването на Чарлз в ръцете на гоблинската полиция. Не.
Приятелите не постъпват така.
И все пак… какъв избор съществуваше?
„Иди при него. Кажи му да напусне Гоблин. Кажи му, че ако не напусне Гоблин, ако не напусне и теб, ще го предадеш. Кажи му го, Ричард. Кажи му, че онези полицаи, които сте видели да патрулират по улиците из центъра много отдавна, когато и двамата бяхте по на единайсет, същите тези полицаи тази нощ ще дойдат за него. Ако не напусне Гоблин.
Ако не напусне и теб.
Кажи му.“
Ричард потегли от ъгъла на „Лилия“ и „Нептун“ и се отдалечи.
19
И сега, докато стоеше в този гоблински порой пред апартамента на Чарлз, лице в лице с онова невероятно храстово изваяние на Шърман, Ричард разбра, че всичките тия сурови приказки бяха глупости.
„Няма да те предам.“
Мисълта отекна веднъж, мощно като тъпана, който Чарлз някога, преди толкова много години, биеше в оркестъра на гоблинската гимназия.
Подгизнал, унил, разгромен, Ричард най-сетне остави статуята и се упъти към колата си.
„Няма да те предам.“
Защото приятелите не постъпват така.
И вътре в него невидимите ръце отново се стиснаха.
20
Ричард вкара колата в гаража си и спря мотора. Известно време седя, без да помръдне, и остави мозъка си да изключи.
Чарлз си беше Чарлз, а пък Ричард си беше Ричард.
Не беше нужно Ричард да се чувства виновен за това, че е приятел.
Щом слезе от колата, не можа да повярва колко е мокър. Бе израснал в Гоблин и това го бе понаучило на нещо за дъжда, но дъждът тази нощ му се струваше някак по-многозначителен. Всичко му се струваше така.
Вътре провери пощата си, после изкачи стълбите и се подсуши в банята. Погледна в огледалото и забеляза, че лицето му не изглеждаше толкова тревожно, колкото си мислеше.
„Свещеникът не е виновен в престъпленията, които му изповядват. Нито пък приятелят.“
Слезе пак на долния етаж и седна на дивана да гледа телевизия, но всички предавания според него бяха преизпълнени с насилие и гняв.
Изключи телевизора.
И чу движение на горния етаж.
Ричард стана и се заизкачва по застланите с килим стъпала.
— Ехо? — подвикна, подпрял се с ръка на парапета.
Стоя дълго в коридора на горния етаж, но втори звук не се чу.
В спалнята си се почувства два пъти по-уморен, отколкото долу. Полегна на леглото и чу глас откъм вътрешността на затворения шкаф.
— Шссти…
Ричард се надигна.
— Шссти…
Ричард подбра най-близкия до себе си предмет — книга с твърда корица върху нощното шкафче, и свали крака на пода.
Яростно отвори шкафчето и вдигна книгата над главата си.
Зад него думата пак се чу.
— Части, Ричард. Липсват ми няколко телесни части.
Чарлз бе застанал от другата страна на леглото му.
— Чарлз… ножици ли държиш?
— Това е твой дълг, разбираш ли? Трябваш ми, защото никого другиго си нямам.
И преди Ричард да успее да реагира, неговият приятел му се нахвърли. Стовариха се на леглото.
Чарлз нападна и замахваше с ръка, докато писъците на Ричард не се сляха в едно с дъжда над апартамента… над прозорците… над улицата навън.
Кръв оплиска таблата на леглото и стената зад нея.
— Винаги си ме подкрепял, Ричард. Тя никога няма да различи твоите телесни части от моите.
Скоро Чарлз седеше сведен над приятеля си и алчно натикваше телесните му части в найлонови пликчета… Части, които щеше да запази… щеше да изпраща… части, за които щеше да е вечно благодарен на Ричард.
А Ричард… бе разпръснат по завивката… тяло, накълцано на парчета… човек на части… разфасован мъж…
Приятел.
КАМП
1
Уолтър Камп седна в леглото си и огромното му тяло се разтресе. Една пълна ръка веднага посегна към гърдите му. Беше му свършил въздухът от едно-единствено рязко движение.
— Какво, по дяволите, беше това?
Тъй като отдавна беше съборил вътрешните стени на апартамента си (сега те представляваха купчини от гипсокартон и прах по дъсчения паркет), той имаше изглед към цялото жилище. И опънатата от леглото му до кухнята гирлянда от лампички му показваше, че там няма никого.