— А… Алис Прат. — Том се разсмя. Хубаво му беше да се смее. Как би могъл да прекарва нещо незаконно и същевременно да се смее? Изглеждаше невъзможно. — Май ще я оставя на мира.
— Добре, де, хайде. Обади се, след като го доставиш.
8
С всяка миля, погълната от камиона, на Том му се струваше, че сандъкът олеква. Не че му беше по-лесно да управлява камиона, не, но като че натискът да спазва онези инструкции отслабваше.
Колкото по-малко време прекараш под едно правило, толкова по-малко време имаш да го нарушиш.
Мина му през ума, че може да попита господин Крофорд за какво става въпрос, щом стигне. Може пък да е някаква гатанка.
„Какво е запечатано и тежко и може да мирише на буря, и може и да се киска, и при никакви обстоятелства не бива да припарваш до него?“
От онези мозъкоизкълчващи загадки, които те приковават, преди да ти съобщят отговора, и съвсем изведнъж го разбираш толкова ясно, че е срамота, дето не си го проумял сам.
— Дано той си е вкъщи — рече Том.
И после се видя на автомобилната алея на някакъв непознат как изтърсва съдържанието на тайнствен сандък. Заради Алис Прат си представи тази алея на някой от двата бряга на Черноводната река и как потокът на студената вода отнасяше предметите.
— Дано да си е вкъщи.
Дали беше подарък за любовница? Тайнствеността, малкият интервал от време, в който трябваше да го достави, парите, за да си трае.
До него се нареди „Понтиак Санбърд“ и през прозореца му Том видя двама млади мъже, които сочеха каросерията на камиона.
— Какво? — изрече беззвучно Том.
Под дъждовните струи мъжете се оживиха.
— Каросерията ти! — чу Том, преди лицата с отворените усти да изчезнат в дъжда пред него.
— Каросерията да не се е отворила?
Том погледна в страничното огледало. Не видя да се люлее врата. Отпусна педала на газта, а после го натисна здраво. Врата не се залюля.
Не искаше да признае толкова очевидното за внезапната среща на пътя:
Те изглеждаха уплашени.
Страх ги беше за себе си.
— Какво се вози в камиона ми? — попита Том иначе празната кабина.
Продължавай да караш до целта — не спирай да проверяваш сандъка…
Той погледна часовника.
23:38.
Беше на седем мили от Гоблин.
Имаше време да спре. Имаше време да си свърши работата.
9
Том отби камиона встрани от пътя и предните гуми се спряха в две еднакви локви дъжд. Извади фенерчето от жабката. Кратката разходка от вратата до задната част на камиона мина твърде бързо, както му се стори, и много рано се изправи с лице срещу затворената врата.
Какво карам аз до Гоблин?
Но подвикванията от понтиака се оказаха тъкмо онова, което Том очакваше — много шум за нищо. Какво да е, освен изгорели габарити?
Том се усмихна. Погледна задната врата.
— Той няма да разбере, ако отвориш задната врата, приятелче.
Хвана дръжката. Дали щеше да му е за първи път, когато доброволно нарушава инструкциите при доставка? На Том му се искаше да каже „не, много ясно, че не“, но не можа да се сети друг път да го е правил.
Отключи вратата.
— Виждаш ли? — рече той. — Фойерверки няма, бомба не гръмна. И полицейски светлини не грейнаха внезапно.
Несмазваната врата изскърца, щом я бутна.
И ето го! Легнал настрана! Големият сандък наистина се беше прекатурил!
Обаче… не.
Том включи фенерчето и видя, че това е само количката. Сигурно не я беше прикрепил както трябва. Самият сандък си стоеше точно както го беше видял за последно. Пет пъти овързан с ремъка.
Качи се в каросерията. Дъждът плющеше по металния покрив и отекваше в правоъгълното помещение.
Том стъпи на нещо лепкаво, подхлъзна се и падна по задник.
БАМ!
Вече на пода, той забеляза движение — стотици насекоми, пълзящи в основата на сандъка. Но щом насочи фенерчето нататък, там нямаше нищо подобно.
— По дяволите — рече Том. — Затресла ме е нер…
— Карай.
Глас. Безспорно глас. Ехото от единствената произнесена от него дума отекваше отново и отново в ушите на Том.
А после — действително движение. Сянка, силует точно зад сандъка, някой, снишен зад него.
— Ей! — кресна Том. — Има ли някой вътре?
Не можа да повярва какви думи излязоха от устата му.
— Карайиииииии.
Фаровете от пътя обагриха за Том вътрешността на каросерията, колкото да мерне едно-единствено черно перо, явно изправено над чифт бели очи.