Усети как в собствените му очи напират сълзи. Стори му се, че ще се напикае. Страшно му се искаше да си е вкъщи на оня диван, да нагъва пица и да надига бири. Искаше помощ. Искаше някой да го изкара от това положение.
Но собствените му стъпки… собствените му крака… го отведоха до края на каросерията. Дъждът не го събуди. Не спеше. Той заплющя по него, все едно е прозоречно стъкло. Саксия. Камък.
Цял вцепенен, Том скочи от каросерията и бързо захлопна вратата.
Сандъкът все още беше овързан, нали? Не беше отварян. Беше ли?
Защо тогава му се струваше, че собственикът на онзи глас изобщо не се беше промъквал в камиона? Че по-скоро Том го е вкарал сам вътре с количката?
Забърза към кабината и седна зад волана.
Превключи.
Потегли.
В 23:45 стигна до границата на Гоблин. Двете му ръце, стиснали кормилото, бяха две треперещи купчини прах.
Том не знаеше кого изобразяват двата чудовищни скулптирани храста, които го посрещнаха, но това бяха Джордж Карол — отецът основател на Гоблин, и Джонатан Трахтънбройт — мъжът, докарал всички сови преди толкова много години, по-късно удушен на Хълма на гордостта, удушен от предците на същия този човек, който подкастряше храстите. Осветена отдолу с грамадни прожектори, тази двойка беше най-страховитият комитет по посрещането, който Том бе виждал.
Защо подкара? Защо не избяга? Защо послуша този глас?
Докато влизаше в града, не можеше да отговори на тези въпроси иначе, освен да си представи как зарязва камиона и онуй, което беше вътре, го погва навеки.
— Имам по-добър въпрос от „защо“ — произнесе Том, широко отворил очи и разтреперен, щом движението се засили, а пред погледа му, през замъгленото от дъжда предно стъкло на камиона, изникнаха забележителности и градски пейзаж. — Какво докарах в Гоблин тази нощ, Томи, а, мой човек? Какво?
Но каквото и да беше то, белите му очи трябва още да светят в каросерията, а ехото от безвременния му глас също трябва да отеква там отзад.
Том беше закъснял. Знаеше за онова там отзад, каквото и да беше то, че бе закъснял да му попречи да влезе в Гоблин.
Зачуди се откъде ли започва този непредвиден маршрут, скрит в по-големия маршрут на доставката на пратка. Дали когато Джери го извика в офиса си? Когато се съгласи да достави пратката?
Или много преди това, преди шестнайсет години, когато за пръв път кандидатства за шофьор?
Или може би започваше още по-отдавна. В деня, когато бе открит самият Гоблин и се бе развил оттогава нататък, до деня, в който Том си забрави пуловера, върна се да си го вземе и пътьом намина през офиса.
— Късно е — рече Том, твърде уплашен да завие обратно, твърде уплашен да се възпротиви на онова там отзад. — Вече го достави.
Срам го беше. Все едно в крайна сметка е доставил нещо незаконно. Нещо толкова мрачно, че да затъмни градските легенди и да засенчи историите на живеещите там хора.
Досега беше изкарал 86,40 долара, но вече не беше сигурен в шансовете си да ги похарчи.
РАЗФАСОВАНИЯТ МЪЖ
1
Ричард стоеше пред къщата на Чарлз, а проливният дъжд плющеше по лицето му. Дъждът бе толкова силен, че по-рано същата вечер Чарлз сякаш изчезна, след като слезе от колата на Ричард — все едно е минал през мокра завеса. Двамата със сигурност бяха прекарали шантава вечер, т. е. по-скоро Ричард бе потърпевшият от странностите. За Чарлз вечерта би трябвало да е навярно… освобождаваща.
Бяха прекарали много часове, паркирани в центъра, на ъгъла на „Лилия“ и „Нептун“, докато всичкият този гоблински дъжд плющеше яростно по предното стъкло. Чистачките на Ричардовия „Додж Дарт“ все тъй си спяха и водата се лееше по стъклото като в автомивката на улица „Самхатън“. Чарлз си призна някои неща, които не искаше да пази в тайна повече. Ричард, добрият приятел, го бе изслушал. И сега, дълго след като Чарлз бе минал през онази завеса (а Ричард си остана с неговия разказ), Ричард стоеше под същия този дъжд и гледаше в очите скулптурата от храсти на самия Чарлз в естествен ръст. Това бе едно от най-изящните творения на Уейн Шърман, повечето гоблинчани бяха съгласни с това. Но Ричард не мислеше за прословутия собственик на Плетищата. По-скоро преценяваше трябваше ли, или не да предаде стария си приятел на гоблинската полиция.
„Чарлз — помисли си той. — Майко мила, Чарлз.“
Ричард можеше да си защитава Чарлз колкото си иска (и как го бе защитавал!). Можеше да спори, че всеки, та дори и едно чудовище, има нужда от приятел (и как спореше!). Можеше да поучава, че Чарлз никога не е искал да навреди на никого. Че приятелят му е живял без управник, извън социалните конструкти, осакатили толкова много хора. И все пак да си свободен, не означаваше задължително да си щастлив. И Ричард никога не би успял да скрие факта, че бе наясно, че приятелят му си има проблеми.