Винаги е бил наясно.
Тази вечер Ричард бе облякъл зеления си дъждобран. Дъждът валеше толкова силно, че прилепяше найлона по горната част на тялото му и превръщаше самия него в подобие на скулптурно подрязан храст. Той погледна в очите творбата на Шърман и видя същата пустота, която бе забелязал и в очите на действителния човек, с когото беше преди малко. Дали Уейн Шърман бе разпознал това в Чарлз? Когато бе вдигнал ножиците си, за да подкастри листата, дали пустотата в Чарлз е изгаряла мислите му, както изгаряше сега мислите на Ричард? Може би всеки скулптурно подрязан храст, мраморна статуя или гипсова отливка, правени някога, притежаваха по нещо от същата тази бездна.
Бездната, която беше Чарлз.
Ричард затвори очи и когато ги отвори, статуята храст си стоеше на мястото. Чарлз, въплътен в природата. Природата на Чарлз.
Ричард си припомни.
Чарлз не беше единственото дете, от което майката на Ричард го съветваше да страни, но му се стори страшно значително, когато след като видя за пръв път Чарлз, единайсетгодишен, тя се наведе и му каза:
— Този гледай да го избягваш, Ричард.
Ясно беше на всички, които го бяха срещали, че Чарлз си беше тежък случай. Не маниак, хулиган и разрушител, нито пък нервен побойник интригант от онези, които изнервят толкова много възрастни, а такъв, дето дори и тия хлапета стояха по-далече от него. От самото начало Чарлз бе различен по различен начин.
И Ричард стана единственият му приятел.
„Как ме насади, Чарлз“ — помисли си Ричард, втренчен в тъмнозелените очи на онази храстова скулптура на Шърман.
Дори и според мерките на Гоблин дъждът бе фантастичен, цяло наказание и Ричард си припомняше и се мъчеше да изолира историята на Чарлз в стъкленица, историята, на която сам бе свидетел през годините, докато израстваше в Гоблин.
Имаше сцени…
Купони в гимназията, където момичета дръпваха настрана Ричард да го питат какво му има на неговия приятел.
Моменти в къщата на Чарлз, когато Ричард съзираше истински, неподправен страх в очите на собствените си родители.
Моменти, когато Ричард просто го беше страх.
Имаше ли някакъв отделен момент, един такт или едно разтърсване, които можеха да посочат като пръст историята, която Чарлз току-що бе признал в колата? Трябваше ли Ричард да усети, че този разказ предстои?
Взрян в тъмнозелените, листати очи на фалшивия човек пред себе си, Ричард се замисли силно за истинския.
Да, той знаеше, имаше сцени…
2
В деня, в който Чарлз се премести в Гоблин, звънецът у Ричард иззвъня, майка му погледна през прозореца на всекидневната и се обърна към Ричард с угрижено изражение.
Но Ричард беше любопитен. Нов приятел? На Ричард, срамежлив книжен плъх, всички нови приятели, които можеше да си намери, му бяха от полза.
Ричард сам отвори вратата.
— Дойдох да се представя — каза Чарлз.
— Добре, де, а кой си?
— Аз съм Чарлз Риднор. Живея в зелената къща… там.
Той посочи нагоре по улицата. Ричард знаеше къщата.
— Аз съм Ричард Робин — представи се Ричард.
— Е… — рече Чарлз. — Имената ни трябва да ни сближат дори и ако интересите ни не съвпадат. Проверката. Шкафчетата. Нали се сещаш.
Ричард веднага го хареса. Чарлз изобщо не приличаше на другите момчета от Гоблин — хлапетата, които с такова усърдие се докарваха все да са готини. Хлапетата, които повече пускаха майтапи, отколкото правеха наблюдения. Светът сякаш бе млад и открит и Ричард усети искрата на вътрешно електричество. Може би странното ново съседче можеше да му покаже странни нови неща.
— Интересува ме Черноводната река — каза Чарлз, без да добави някакво определение. Но Ричард разбра, че това беше покана.
— Изчакай.
След като затвори вратата, Ричард попита майка си дали може да покаже реката на Чарлз.
— След два часа да си тук — каза тя. После го посочи с пръст — тя така подчертаваше правилата.
Макар и тогава още много време да го делеше от гимназията, Ричард сграби горнището си на „Гоблинските мародери“ и излезе навън при Чарлз.
— Ще те разведа.
— Ще ми покажеш Черноводната река?
— Не — каза Ричард, вече поел нагоре по улицата. — Ще ти покажа Гоблин.