И му го показа. И колко свеж изглеждаше Гоблин тогава на Ричард! През очите на нов приятел! Колко нова бе самата улица, на която живееше! Дори знакът СТОП сияеше в яркочервено в лъчите на следобедното слънце.
„Това е Гоблин, Чарлз! Моят град. А сега и твоят град. Не си ли го бива? Не е ли вълшебен?“
— Навремето там живееше треньорът Сноу — каза Ричард, сочейки към последната къща в квартала, преди да стигнат до Коледния път.
— По какво е треньор?
— По какво беше треньор. По лека атлетика. Но казват, че свършил страшно зле. Намерили го накълцан на парчета в един кладенец.
Толкова много легенди, тъй много небивалици. Ричард усещаше как вътре в него градът се надига. Историята му, персонажите му, душата му.
И голяма част от тази душа можеше да се открие в дъжда.
— Всъщност в Гоблин валежите са с шейсет процента повече, отколкото във всеки град в радиус сто мили оттук. Някои разправят, че това били Първоначалните шейсет заселници, които плачели отгоре. — Ричард посочи синьото небе.
— Какво се е случило със заселниците, та да плачат? — бе попитал Чарлз.
Ричард усещаше как Гоблин вече омагьосва новодошлия.
— Индианци ги причакали в засада. Татко казва, че са си го изпросили. Не се и съмнявам.
Докато момчетата вървяха по Коледния път и върховете на сградите в центъра се показаха пред погледа им, Ричард разказа на Чарлз как слънцето залязва цяла минута по-рано, отколкото във всички съседни градове, защото Харди Карол (легендарният син на основателя на Гоблин) загубил облог и тъй като го било много страх да помоли баща си да му даде парите, се съгласил да плати с дневна светлина. Как павираните улици до една били толкова неравни, защото строителните бригади, построили града, решили да не изчакват протестиращите да се махнат от пътя. Как Северните гори приютили Великите сови, собствения застрашен животински вид на Гоблин.
— Достъпът там е забранен — каза Ричард. — Под закрилата на полицията са. А с гоблинската полиция не ти трябва да се забъркваш. Те са… злокобни.
— Като че много неща в Гоблин са злокобни.
— Виждаш ли гробищата ей нататък? — Ричард посочи един препълнен парцел. Каменните плочи бяха съвсем една до друга.
— Да.
— В Гоблин мъртъвците ги погребват прави.
Очите на Чарлз се разтвориха широко. Образът, свързан с тази информация, бе кристално ясен, знаеше Ричард — също както се случи и с него, щом го научи.
Каква гордост изпълни Ричард, докато рисуваше тази подробна картина на своя роден град, за да я разгледа новият му приятел!
— Виждаш ли я онази голяма кафява сграда, Чарлз? С белите прозорци?
— Да.
— Това е гоблинската болница. Там съм се родил.
Ричард разказа как някога в болницата обявили карантина, когато открили, че една медицинска сестра се е заразила с проказа. Как на никого не позволявали да си тръгне от страх, че ще посее зараза из града, и как състоянието на всичките двеста и дванайсет души вътре постепенно се влошавало, и как те се разпадали на парчета, а накрая всички умрели и гоблинската служба по чистотата забърсала останките с парцали.
— А в оная сграда с кръстатия строеж работи майка ми.
Ричард разказа на Чарлз как навремето там имало автокино. Как затворили киното, защото прекалено много хлапета се качвали на хълмовете или се катерели по дърветата, за да гледат забранени филми.
— Така гледах кино години наред. От Хълма на гордостта в Гибелния парк.
Гибелният парк, какво място! Където всяка зима разиграваха смъртта на Джонатан Трахтънбройт, удушен от своя политически съперник Хенри Шърман.
— Един път — каза Ричард — лоши хора подпалили много дървета в Гибелния парк. Хората се разтревожили, че цялата градина ще отиде. Но това е налудничаво… при всичкия този дъжд!
Чарлз се спря и посочи скромните очертания на града на фона на небето.
— Там ли ме водиш?
— За центъра ли говориш? Да.
Чарлз се усмихна.
— Заведи ме, Ричард. Разкажи ми всичко.
Със сърце, преизпълнено с щастие, Ричард го поведе. Никога не бе срещал някого точно такъв като Чарлз. Никого, който да говори като него, да се движи като него, да се взира в очертанията на хоризонта като него преди малко. И все пак дори през онзи ден, онзи първи ден, Ричард забеляза нещо да плава дълбоко в душата на новия му приятел. Нещо тъмно и безформено, което се забелязваше само при определени условия и при определена светлина.
Но онзи първи ден Ричард не го беше грижа. Също като хлапето, което чува, че да пушиш растенията, растящи в Северните гори, може да те докара до развратен живот и неприятности с гоблинската полиция, Ричард реши, че каквото и да плава в Чарлз, каквото и да изплува по-нататък и да се покаже, той би рискувал да го види заради един ден като този.