Когато влязоха в салона, там вече сядаха да вечерят. Бабата, или както всички тук я наричаха бабинка, възпълна, некрасива, с гъсти вежди и с мустачки, приказваше високо и още по гласа й и по начина на говорене личеше, че тя е господарката в дома. Нейна собственост бяха дюкяните на пазара и старинната къща с колоните, и овощната градина, но тя всяка сутрин се молеше да я запази Бог от разорение и при това плачеше. И снаха й, Нина Ивановна, майката на Надя, светлоруса, силно пристегната, с pincenez и с брилянти на всеки пръст; и отец Андрей, сух беззъб старец с такъв израз на лицето, сякаш се готви да разкаже нещо много смешно; и синът му, Андрей Андреич, годеникът на Надя, пълен и красив, с къдрава коса, приличащ на артист или на художник — и тримата говореха за хипнотизма.
— Тук за една седмица ще ми се поправиш — обърна се бабинка към Саша, — само повечко яж. На какво си заприличал! — въздъхна тя. — Не си за гледане! Съвсем като блудния син.
— Отеческого дара расточна богатство — рече отец Андрей бавно, със смеещи се очи, — с бессмисленними скоти пасохся окаянний…
— Обичам си аз моя татко — каза Андрей Андреич и потупа баща си по рамото. — Чудесен старец. Добър старец.
Всички замълчаха. Саша изведнъж се разсмя и притисна салфетката до устата си.
— Значи вие, Нина Ивановна, вярвате в хипнотизма? — попита отец Андрей.
— Не мога, разбира се, да твърдя, че вярвам — отговори тя, като придаде на лицето си сериозен, дори строг, израз, — но трябва да призная, че в природата има много тайнствени и неразбираеми неща.
— Напълно съм съгласен с вас, но все пак трябва да добавя от себе си, че вярата значително стеснява за нас областта на тайнственото.
Поднесоха голяма, много тлъста пуйка. Отец Андрей и Нина Ивановна продължаваха разговора си. Брилянтите по пръстите на Нина Ивановна святкаха, после в очите й заблестяха сълзи, тя се развълнува.
— Не смея да споря с вас — каза тя, — но съгласете се, че в живота има толкова много неразрешими загадки!
— Нито една, длъжен съм да ви уверя.
След вечерята Андрей Андреич свири на цигулка, а Нина Ивановна му акомпанираше на рояла. Преди десет години той беше завършил филологическия факултет, но никъде не работеше, нямаше определена професия и само понякога участваше в концерти с благотворителна цел; в града го наричаха артист.
Андрей Андреич свиреше; всички мълчаха и слушаха. На масата тихо шушнеше самоварът, ала само Саша пиеше чай. По-късно, когато удари дванадесет, неочаквано се скъса струна на цигулката; всички се засмяха, засуетиха се и започнаха да се сбогуват.
Надя изпрати годеника си и се прибра горе, където живееше с майка си (долния етаж заемаше бабинка). В салона започнаха да гасят лампите, а Саша все седеше и пиеше чай. Той винаги пиеше чай дълго, по московски, по шест-седем чаши една след друга. Когато се съблече и си легна, Надя още дълго чуваше как прислугата разтребва и как се кара баба й. Най-сетне всичко затихна и само от време на време се чуваше как долу, в стаята си, басово покашлюва Саша.
Глава 2
Когато Надя се събуди, навярно наближаваше три часа, зазоряваше се. Нейде далеч почукваше пазачът. Не й се спеше, леглото й беше прекалено меко, неудобно. Както и през миналите майски нощи, седна и се замисли. А мислите й бяха същите както предишната нощ, еднообразни, ненужни, натрапчиви — как Андрей Андреич започна да я ухажва и й направи предложение, как тя се съгласи и после малко по малко оцени този добър и умен човек. Но, кой знае защо, сега, когато до сватбата оставаше не повече от месец, взе да се страхува, да се безпокои, сякаш я очакваше нещо неопределено, трудно.
„Тик-ток, тик-ток… — лениво чукаше пазачът. — Тик-ток…“
През големия старинен прозорец се виждаше градината, в дъното й отрупаните с цвят люляци, сънени и посърнали от студеното; а мъглата, бяла, гъста, бавно плува към люляка, иска да го забули. По далечните дървета погракват сънени гарги.
— Господи, защо ми е толкова тежко!
Може би всяка годеница изпитва същото преди сватбата. Кой знае! Или това е влиянието на Саша? Но той вече няколко години поред като по книга й говори все едно и също и изглежда наивен и странен. Защо все пак не й излиза от ума? Защо?
Пазачът отдавна вече не чука. Под прозореца и в градината вдигнаха глъчка птиците, мъглата се разсея, пролетна светлина като усмивка озари всичко наоколо. Скоро цялата градина, приласкана и стоплена от слънцето, се съживи и капки роса като елмази заблестяха по листата; и старата, отдавна запусната градина изглеждаше в това утро млада и пременена.