Събуди се и бабинка. Саша се закашля с грубия си бас. Чуваше се как долу сложиха самовара и местеха столовете.
Часовете текат бавно. Надя отдавна вече е станала и се е разходила из градината, а все още е утро.
Ето я и Нина Ивановна, със зачервени очи, с чаша минерална вода. Тя се занимаваше със спиритизъм, с хомеопатия, много четеше, обичаше да поговори за съмненията, които я терзаеха, и на Надя й се струваше, че всичко това крие в себе си дълбок, тайнствен смисъл. Целуна майка си и тръгна с нея.
— Защо си плакала, мамо?
— Снощи късно започнах да чета повест, в която се разказва за един старец и дъщеря му. Старецът е някъде на служба и в дъщерята се влюбва началникът. Не съм я дочела, но има едно място, където не можеш да не се разплачеш — каза Нина Ивановна и отпи от чашата. — Тази сутрин си го спомних и пак се разплаках.
— И на мен напоследък все ми е тъжно — рече Надя, като помълча. — Защо не мога да спя нощем?
— Не зная, мила. Когато аз не мога да спя, силно-силно стискам очи, ето така, и си представям Ана Каренина — как ходи и как говори, или пък нещо историческо, от древния свят…
Надя почувства, че майка й не я разбира и не може да я разбере. Усети го за пръв път в живота си и дори й стана страшно, изпита желание да се скрие; и се прибра в стаята си.
А в два часа седнаха да обядват. Беше сряда, постеше се и на бабинка поднесоха постен борш и платика с каша.
За да я ядоса, Саша ядеше и от своята блажна супа, и от постния борш. По време на обяда непрекъснато се шегуваше, но шегите му излизаха недодялани, все с поуки и никак не беше смешно, когато, преди да каже някоя духовитост, вдигаше нагоре много дългите си, костеливи като на мъртвец пръсти, а когато се сещаха, че е много болен, че може би малко му остава да живее, до сълзи им дожаляваше за него.
След обяда бабинка отиде в стаята си да почива. Нина Ивановна посвири на рояла, после и тя се прибра.
— Ах, мила Надя — започна Саша обикновения си следобеден разговор, — защо не ме послушате? Защо?
Тя се бе сгушила в старинното кресло, затворила очи, а той все крачеше бавно из стаята, от ъгъл до ъгъл.
— Защо не заминете да учите! Само просветените и праведниците са интересни, само те са нужни. Колкото повече са те, толкова по-скоро ще настъпи царството божие на земята. От вашия град тогава камък няма да остане — всичко ще се преобърне, всичко ще се измени като по чудо. И ще има тук грамадни великолепни сгради, чудесни градини, фонтани, необикновени, забележителни хора… Но главното не е това. Главното е, че тълпата, такава каквато съществува сега, това зло тогава няма да го има, защото всеки човек ще вярва и всеки ще знае за какво живее, и нито един няма да търси опора в тълпата. Мила, гълъбче, заминете! Покажете на всички, че този застинал, сив, грешен живот ви е омръзнал. Покажете го поне на себе си!
— Не може, Саша. Аз ще се женя. Е, глупости! На кого е нужно това?
Излязоха в градината, поразходиха се.
— Все пак, мила моя, трябва да вникнете, трябва да разберете колко нечист, колко безнравствен е този ваш празен живот — продължи Саша. — Не разбирате ли, че щом вие с вашата майка и вашата бабинка нищо не вършите, значи за вас работи някой друг, вие погубвате нечий чужд живот, нима това е честно и не е долно?
Надя искаше да каже: „Да, така е“, искаше да каже, че разбира, но очите й се напълниха със сълзи, тя изведнъж притихна, цялата се сви и се затвори в себе си.
Надвечер дойде Андрей Андреич и както обикновено дълго свири на цигулка. Беше неразговорчив и навярно затова обичаше цигулката, защото, докато свиреше, можеше да мълчи. В единадесет, като си отиваше, вече с палто, прегърна Надя и започна жадно да я целува по лицето, раменете, ръцете.
— Скъпа, мила моя, прекрасна!… — шепнеше той. — О, колко съм щастлив! Луд съм от възторг!
А на нея й се струваше, че отдавна, много отдавна вече е чувала тези думи или ги е чела някъде… в роман, стар, оръфан, отдавна захвърлен.
В гостната Саша седеше на масата и пиеше чай, сложил чинийката на разперените си дълги пръсти; бабинка редеше пасианс, Нина Ивановна четеше. Пламъчето в кандилцето пращеше и всичко изглеждаше спокойно, благополучно. Надя каза лека нощ и се прибра горе, легна си и веднага заспа. Но както и миналата нощ, се събуди преди зори. Не й се спеше, на душата й беше тревожно, тежко. Седеше, опряла глава на коленете си, и мислеше за своя годеник, за сватбата… Кой знае защо, си спомни, че майка й не бе обичала покойния си съпруг и сега нямаше нищо, живееше в пълна зависимост от свекърва си, от бабинка. Колкото и да мислеше, не можеше да проумее защо досега я бе смятала особена, изключителна, защо не бе съзирала в нея обикновената нещастна жена.