И Саша долу не спеше — чуваше се как кашля. Странен, наивен човек, мислеше си Надя, и в мечтите му, във всички тези чудесни градини и необикновени фонтани има нещо нелепо; но защо наивността му, дори тази нелепост са толкова прекрасни, ето на, само като си помисли, че може да отиде да учи, и цялото й сърце потръпна, обзе я чувство на радост и възторг.
— По-добре да не мисля, по-добре да не мисля… — шепнеше тя. — Не бива да мисля за това.
„Тик-ток… — чукаше пазачът нейде далеч. — Тик-ток… тик-ток…“
Глава 3
В средата на юни Саша изведнъж се отегчи и започна да се стяга за Москва.
— Не мога да живея в този град — говореше той мрачно. — Ни водопровод, ни канализация! Гнус ме е да седна да обядвам: в кухнята невъобразима мръсотия…
— Но почакай, блудни сине — утешаваше го бабинка, кой знае защо, шепнешком, — на седми е сватбата!
— Не искам.
— Нали щеше да стоиш до септември!
— А сега вече не искам. Трябва да работя!
Лятото се случи влажно и студено, дърветата бяха мокри, всичко в градината изглеждаше неприветливо, унило, човек наистина изпитваше желание да работи. Из къщата, долу и горе, се чуваха непознати женски гласове, в стаята на бабинка тракаше шевна машина: бързаха с чеиза. Само шубите от зестрата на Надя бяха шест и най-евтината от тях според думите на баба й струваше триста рубли. Суетнята дразнеше Саша, той седеше в стаята си и се ядосваше; все пак го склониха да остане и той даде дума, че няма да замине по-рано от първи юли.
Времето минаваше бързо. На Петровден следобед Андрей Андреич се запъти с Надя по улица „Московская“ да разгледат още веднъж двуетажната къща, наета и отдавна приготвена за младоженците, но засега само горният й етаж бе подреден. В салона — блестящ паркет, виенски столове, роял, пюпитър за цигулка. Миришеше на боя. На стената в златна рамка — голяма картина, рисувана с маслени бои: гола дама и до нея лилава ваза с отчупена дръжка.
— Чудесна картина — продума Андрей Андреич и от уважение въздъхна. — На художника Шишмачовски е.
После влязоха в гостната — кръгла маса, диван и кресла, тапицирани с ярък син плат. Над дивана имаше голяма фотография на отец Андрей с калимавка и ордени. После минаха в столовата с бюфета, после в спалнята; в полумрака се виждаха два кревата един до друг, навярно когато са нареждали спалнята, са предполагали, че тук винаги ще бъде много хубаво и че другояче не може да е. Андрей Андреич водеше Надя по стаите и през всичкото време я държеше през кръста; а тя се чувстваше слаба, виновна, ненавиждаше всички тези стаи, кревати, кресла, призляваше й от голата дама. Съзнаваше, че е разлюбила Андрей Андреич или може би никога не го бе обичала; но как да му каже, на кого да каже и защо, не разбираше и не можеше да разбере, въпреки че по цели дни, по цели нощи мислеше все за това… Той я държеше през кръста, говореше й така нежно и скромно, беше толкова щастлив, като се разхождаше из тази своя къща; а тя във всичко виждаше само пошлост, глупава, наивна, непоносима пошлост и ръката му, която я обгръщаше през кръста, й се струваше твърда и студена като обръч. Всяка минута беше готова да избяга, да се разридае, да се хвърли през прозореца. Андрей Андреич я заведе в банята, докосна крана, монтиран в стената, и изведнъж потече вода.
— Как е, а? — рече той и се разсмя. — Поръчах да поставят на тавана казан за сто кофи и сега ние с теб ще имаме вода.
Поразходиха се из двора, после излязоха на улицата и наеха файтон. Вдигнаха се гъсти облаци прах, като че ли всеки миг щеше да завали.
— Не ти ли е студено? — попита Андрей Андреич, присвил очи от праха.
Тя не отвърна.
— Снощи Саша, помниш ли, ме упрекна, че нищо не работя — продължи след малко той. — Да, прав е! Напълно прав! Нищо не работя и не мога да работя. А кажи ми, скъпа моя? Защо ми е толкова противна дори мисълта, че е възможно някой ден да лепна на челото си кокарда и да стана чиновник? Защо ми е толкова неприятно, когато видя адвокат или учител по латински, или член на управата? О, майчице Рус! О, майчице Рус, колко много са ония, които още тежат на гърба ти ненужни и безполезни! Колко много са такива като мен, майчице многострадална.
И обобщаваше своето безделие, виждаше в него знамение на времето.
— Като се оженим — продължи той, — ще идем заедно на село, скъпа моя, там ще работим! Ще си купим малко парче земя с овощна градина, край река, ще се трудим, ще наблюдаваме живота… О, колко хубаво ще бъде!
Свали шапката си и косата му се развяваше от вятъра, а тя го слушаше и си мислеше: „Боже, искам да се прибера у дома! Боже!“ Почти пред тяхната къща настигнаха отец Андрей.