— А ето и баща ми! — зарадва се Андрей Андреич и размаха шапката си. — Наистина обичам баща си — каза той, като плащаше на файтонджията. — Чудесен старец. Добър старец.
Надя се прибра ядосана, прилошаваше й, като си представеше, че цяла вечер ще имат гости, ще трябва да ги занимава, да се усмихва, да слуша цигулката, да слуша всякакви глупости и да говори само за сватбата. Баба й, важна, натруфена с копринената си рокля, надменна, каквато беше винаги пред гости, седеше до самовара. Влезе отец Андрей с хитрата си усмивка.
— Имам удоволствието и благодатната утеха да ви видя в добро здраве — каза той на бабинка и беше трудно да се разбере дали се шегуваше, или говореше сериозно.
Глава 4
Вятърът удряше в прозорците, по покрива; чуваше се свистене, а в печката домашният дух жално и тъжно тананикаше своята песен. Минаваше полунощ. Всички си бяха легнали, но никой не спеше и на Надя все й се струваше, че долу някой свири на цигулка. Нещо рязко изтрака, навярно се откачи капак на прозорец. След минута влезе Нина Ивановна по нощница със свещ в ръка.
— Какво изтрака, Надя?
Със сплетени на плитка коси, плахо усмихната, в тази бурна нощ майка й изглеждаше по-стара, по-некрасива и дребна. Надя си спомни как доскоро я смяташе за изключителна жена и с гордост слушаше думите й; а сега дори не можеше да си го спомни; всичко, което й идваше на ум, беше жалко, ненужно.
В печката забоботи пеене на няколко баса и дори й се счу: „Аах, Боо-же мой!“ Надя седна в леглото, изведнъж вкопчи пръсти в косата си и заплака:
— Мамо, мамо, мила моя, ако знаеш какво става с мен! Моля те, много те моля, позволи ми да замина! Много те моля!
— Къде? — нищо не разбра Нина Ивановна и седна на леглото й. — Къде искаш да заминеш?
Надя дълго плака, не можеше да изрече нито дума.
— Позволи ми да замина от тук! — каза тя най-сетне. — Сватба не трябва да има и няма да има, разбери! Не обичам този човек… Дори не мога да говоря за него.
— Не, мила моя, не — страшно уплашена, бързо заприказва Нина Ивановна. — Успокой се, това е от лошото настроение. Ще ти мине. Случва се. Навярно си се спречкала с Андрей, но влюбените се карат за развлечение.
— Иди си, мамо, иди си! — зарида Надя.
— Да — каза Нина Ивановна след минута. — До вчера беше дете, малко момиченце, а сега вече си годеница. В природата съществува постоянен обмен на веществата. Няма и да забележиш как и ти ще станеш майка и баба и ще имаш също такава опърничава дъщеря.
— Мила, миличка моя, ти нали си умна и си нещастна — каза Надя, — ти си много нещастна, защо говориш пошлости? За Бога, защо?
Нина Ивановна искаше да каже нещо, но не можа да промълви нито дума, изхлипа и си отиде в стаята. Басовете в печката пак забоботиха, изведнъж стана страшно. Надя скочи от леглото и бързо отиде при майка си. Нина Ивановна лежеше със зачервени очи, завита с небесносин юрган, и държеше книга.
— Мамо, послушай ме — започна Надя. — Моля те, вникни и разбери! Разбери колко жалък и унизителен е нашият живот. Очите ми се отвориха, сега всичко виждам. И какво представлява твоят Андрей Андреич? Та той не е умен, мамо! Господи, Боже мой! Разбери, мамо, той е глупав!
Нина Ивановна поривисто седна.
— Ти и баба ти ме съсипвате! — изхлипа тя. — Аз искам да живея! Да живея! — повтори тя и два пъти се удари с юмрук в гърдите. — Дайте ми свобода! Аз съм още млада, искам да живея, а вие направихте от мен бабичка!…
Заплака горчиво, легна, сви се на кълбо под юргана и изглеждаше толкова малка, жалка, глупавичка. Надя се върна в стаята си, облече се, седна до прозореца и зачака утрото. Цяла нощ седя и мисли, а някой отвън чукаше по капака на прозореца и подсвиркваше.
На сутринта бабинка се оплакваше, че през нощта вятърът обрулил всички ябълки в градината и счупил една стара слива. Беше сиво, мътно, безрадостно, просто ти идеше да запалиш огън; всички се оплакваха, че им е студено, а дъждът чукаше по стъклата. След чая Надя влезе при Саша и без да каже дума, се отпусна на колене в ъгъла до креслото му и закри лицето си с ръце.
— Какво има? — попита Саша.
— Не мога повече… — промълви тя. — Не разбирам, не проумявам как съм могла да живея тук досега! Презирам годеника си, презирам целия този празен, безсмислен живот…
— Е, е… — продума Саша, без да разбира още какво става. — Добре де… това е хубаво.
— Този живот ми е опротивял — продължи Надя. — Тук не мога да живея нито ден повече. Още утре ще замина. Вземете ме със себе си, за Бога!
Цяла минута Саша я гледа учуден; най-сетне разбра и се зарадва като дете. Размаха ръце и започна да потропва с пантофите си, сякаш танцуваше от радост.