— Саша, скъпи мой — каза тя, — но вие сте болен!
— Не, няма ми нищо. Болен съм, но немного…
— Ах, Боже мой — разтревожи се Надя, — защо не се лекувате, защо не пазите здравето си? Скъпи мой, мили Саша! — каза тя, от очите й бликнаха сълзи и, кой знае защо, във въображението й изникнаха и Андрей Андреич, и голата дама с вазата, и цялото й минало, което сега й се струваше далечно като детството; и заплака, защото Саша вече не й изглеждаше такъв необикновен, интелигентен и интересен, както миналата година. — Мили Саша, вие сте много, много болен. Какво да направя, за да не бъдете така бледен и слаб? Толкова съм ви задължена! Не можете дори да си представите колко много направихте за мен, добри ми Саша! Сега всъщност вие сте ми най-близкият, най-скъп човек.
Поседяха, поговориха; но след като Надя бе прекарала зимата в Петербург, от Саша, от думите и усмивката му, от цялата му фигура лъхаше нещо отживяло, старомодно, отдавна отминало и може би вече погребано.
— Вдругиден ще замина за Волга — каза Саша, — после искам известно време да пия кумис. С мен тръгва и един приятел с жена си. Тя е удивителен човек; все я убеждавам, уговарям я да иде да учи. Искам коренно да промени живота си.
Поговориха и тръгнаха за гарата. Саша я нагости с чай и ябълки; а когато влакът потегли и той усмихнат й махаше с кърпа, дори по краката му личеше, че е много болен и едва ли ще живее дълго.
Надя пристигна в родния си град по пладне. От гарата до дома гледаше от файтона улиците и те й се струваха много широки, а къщите — малки, схлупени; хора нямаше, срещна само немеца акордьор с избелялото палто. И всички къщи сякаш бяха покрити с прах. Бабинка, вече съвсем остаряла, все така възпълна и некрасива, я прегърна и дълго плака, притиснала лице към рамото й, без да може да се откъсне. И Нина Ивановна, състарена и погрозняла, цялата беше някак посърнала, но все тъй пристегната и брилянтите блестяха на пръстите й.
— Мила моя! — говореше тя цялата разтреперана. — Мила моя!
После седяха и мълком плакаха. Навярно и бабинка, и майка й разбираха, че миналото си е отишло завинаги и безвъзвратно: нямаха вече нито положение в обществото, нито някогашната почит, нито правото да канят гости; така става, когато посред лекия, безгрижен живот изведнъж през нощта нахълта полиция, направи обиск и се окаже, че стопанинът на дома е извършил разхищения, фалшификации — и тогава прощавай навеки, лек, безгрижен живот!
Надя се качи горе и видя все същото легло, същите прозорци с бели наивни завески, а през прозорците същата градина, обляна от слънце, весела, шумна. Попипа масата си, поседя замислена. Наобядва се хубаво и пи чай с вкусна прясна сметана, но нещо липсваше, стаите й се струваха пусти, таваните — ниски. Вечерта си легна, зави се и, кой знае защо, беше й смешно да лежи в това топло и много меко легло.
За минутка дойде Нина Ивановна, седна, както сядат виновните, плахо, озъртайки се.
— Е, как си, Надя? — попита тя, като помълча малко. — Доволна ли си? Много ли си доволна?
— Доволна съм, мамо.
Нина Ивановна стана и я прекръсти, прекръсти и прозорците.
— А аз, както виждаш, станах религиозна — каза тя. — Знаеш, сега се занимавам с философия и все мисля, мисля… И много неща вече са ми ясни като ден. Смятам, че преди всичко целия живот трябва да възприемаме като през призма.
— Мамо, а как е баба със здравето?
— Струва ми се, че е добре. Когато вие със Саша заминахте и получихме телеграмата ти, тя, щом я прочете, се свлече; три дни лежа неподвижно. После непрекъснато се молеше на Бога и плачеше. А сега е добре.
Стана и се разходи из стаята.
„Тик-ток… — чукаше пазачът. — Тик-ток, тик-ток…“
— Преди всичко целия живот трябва да възприемаме като през призма — повтори тя, — с други думи, в съзнанието ни животът трябва да се разлага на най-простите си елементи като на седемте основни цвята и всеки елемент да се изучава поотделно.
Какво друго каза Нина Ивановна и кога си отиде, Надя не чу, защото заспа.
Мина май, настъпи юни. Надя посвикна у дома. Баба й шеташе около самовара, въздишайки дълбоко. Вечер Нина Ивановна разказваше за своята философия; тя все така живееше тук като храненица и за всяка копейка трябваше да се обръща към свекърва си. В къщата беше пълно с мухи и сякаш таваните в стаите ставаха все по-ниски и по-ниски. Бабинка и Нина Ивановна не излизаха от страх да не срещнат отец Андрей и Андрей Андреич. Надя ходеше из градината, по улицата, гледаше къщите, сивите стобори и й се струваше, че всичко в града отдавна вече е остаряло, отживяло и само чака края си или началото на нещо младо, свежо. О, да настъпи по-скоро този нов, ясен живот, когато ще можеш открито и смело да гледаш в очите съдбата си, да съзнаваш, че си прав, да бъдеш весел, свободен! А този живот рано или късно ще настъпи! Тогава от бабината й къща — където четирите прислужнички не може да живеят другояче освен в една стая, в сутерена, в мръсотията — няма да остане и следа, ще я забравят и никой няма да си спомня за нея. Само момчетията от съседния двор развличаха Надя; те чукаха по стобора, когато се разхождаше из градината, и й се присмиваха: