— Не, разбира се, че не. — Тя откъсна поглед от двора. — Тук сме на сигурно място. Кемал ще се погрижи той да не ни стори зло. — По устните й пробяга принудена усмивка. — Но разговорът ни ще бъде крайно неприятен. Защо не идеш в градината? Ще те извикам, когато всичко свърши.
— Ако искаш, мога и да остана.
Теа поклати глава. Уеър бездруго щеше да отпрати Селена, а Теа не бе в състояние да понесе и подобен сблъсък.
— Върви, върви, ще се справя и сама.
— Но първо спри да се тресеш — упрекна я Селена. — Никой мъж не може да ме изплаши дотолкова, че да се разтреперя още преди появата му.
Ако беше страх, щеше някак да го понесе. Не предполагаше, че тялото й ще откликне на присъствието му по този глупав начин. Огорчението й трябваше да предотврати подобно издайническо поведение.
— Той се появи така внезапно, но ще се успокоя.
Селена я изгледа с недоверие, след което бавно излезе.
Теа пое дълбоко въздух, а след това още веднаж. До слуха й достигнаха бързите стъпки на Уеър в коридора. Не биваше в никакъв случай да забележи, че тя не може да се овладее.
— Какви налудничави мисли са те подгонили? — произнесе Уеър сърдито зад гърба й.
Тя се отлепи от прозореца, обърна се и го погледна. В тази изискана стая той изглеждаше като някой вълк, жаден за плячка. Тресна вратата зад гърба си и закрачи към нея.
— Кемал се пъчи наляво и надясно като паун. Въобразява си едва ли не, че е в състояние да завладее целия свят.
За нея остротата на неговата атака бе добре дошла, тъй като прогони обзелата я коварна слабост така, както нищо друго на света не би могло да го стори.
— Защо обвиняваш мен?
— Знаеш защо. Той вярва, че проклетото знаме притежава магическа мощ.
— Е, и? В крайна сметка той сам е стигнал до това заключение.
— Да, а ти си го подхранвала!
— Нима трябва да загърбя изгодния момент, след като късметът буквално хлопа на вратата?
— Точно това е трябвало да сториш, мътните го взели. — Той я сграбчи за раменете. — Той вярва, че му носиш щастие, но претърпи ли неуспех в някоя битка, ще припише вината на теб. Разбра ли?
— Пусни ме!
— Слушай ме внимателно! Казваш му, че магическата сила е напуснала вече знамето, разбра ли?
Тя се заизвива непокорно под хватката му.
— Той обожава Саладин. Ако обаче неговият повелител го унизи и достойнството му пострада, той ще се върне тук и ще ти пререже гръкляна начаса.
— Няма да има никакво унижение и никакви битки. Отива само да се срещне със Саладин.
— А ако той промени решението си и го вземе в Акко?
— Ако това стане, ще посрещна спокойно събитията.
— Нищо подобно няма да сториш. В мига, в който намеря за теб друго убежище, ще напуснеш Ел Сунан.
— За да ме вкараш в поредната тъмница, така ли? — Тя го изгледа с пламнал поглед. — Ще напусна това място единствено като свободна жена. Тук ти нямаш думата. Убедена съм, че Кемал ще ти попречи да ме отведеш със себе си.
— Искаш да загинеш ли? — Разтърси я здраво. — И Селена ли искаш да загине, а?
— Не си струва да ме увещаваш! А за Селена ще съумея да се погрижа. — Теа се откъсна от него и вирна предизвикателно брадичка. — Хайде! Кажи на Кемал, че смяташ да ме отвлечеш. Може пък точно това да е тласъкът, който ще ускори събитията в моя полза.
За миг си помисли, че Уеър отново ще я сграбчи, но той само изруга тихо и закрачи към вратата.
Чувството и за облекчение обаче продължи твърде кратко. На входа той се извърна към нея рязко като светкавица.
— Кадар ми съобщи, че размахваш под носа на Кемал някаква примамка. Какво, по дяволите, си му обещала?
Трябваше вероятно да замълчи и да не му отговаря, но не успя да се въздържи. Желаеше той незабавно да си върви — защото нищо не бе в състояние да я отклони от взетото решение.
— Бойно знаме за Саладин. Но условията диктувам аз — усмихна се тя лукаво.
Той я зяпна, изумен от чутото.
— Боже всемо…
В следващия миг вратата се затръшна зад гърба му.
Гневът й постепенно отшумя и тя се почувства като пребита — сякаш се е сгромолясала от някой връх. Безкрайно се ядосваше на самата себе си, че е допуснала той да й въздейства по този начин. Последните две години се бе постарала да го изтрие от паметта и сърцето си, но още при първата им среща се почувства така, сякаш никога не са се разделяли.
— Отиде ли си? — Селена влезе в стаята. — Стори ли ти нещо?
— Не, но е бесен. Гласи се да ни отведе от Ел Сунан.
— Как можем да му попречим?
— Ще разговарям с Кемал, когато се върне. Похвалите на Саладин ще го размекнат, ще бъде, така да се каже, узрял и ние ще го откъснем от дървото. — Тя смръщи чело. — Няма да е зле да се подготвим. Утре започваме да опаковаме везбата, а другата седмица изпращаме Ясмин и Таса в Дундрагон.