— А ако откажат?
— Трябва да си тръгнат оттук. Не бива да ги влачим със себе си, без да знаем точно какво ни предстои. Нужно е само да ги убедим, че ще им пратим вест веднага щом се установим някъде. — Макар че Бог знае кога ще се стигнем в Дамаск, помисли тя вяло. Отново всичко отначало. Пресвета майко, колко трудно е да започнеш всичко наново!
Погледна пак през прозореца. Не съзря нито Уеър, нито Кадар. Вероятно седяха вече с Кемал на трапезата. А на следващия ден щяха да напуснат Ел Сунан.
Трябва да изчезне оттук, преди Уеър да се върне.
Следващата сутрин на развиделяване Уеър и Кадар преминаха с конете си през портата.
— Виждаш ми се доста умърлушен — обади се Кадар, докато се изкачваха по хълма. — Откакто се видя вчера вечерта с нашата очарователна Теа, не си продумал и дума.
— Няма нищо за казване.
— Кемал също бе доста равнодушен към нас. Въодушевяващото ми присъствие така си и остана незабелязано.
Уеър погледна бързо назад към крепостта. Когато поеха на път, дворът гъмжеше от воини на Кемал, в този момент портите все още бяха затворени.
— Той мечтае за бойна слава. Теа му е обещала знаме и за Саладин.
— Всемогъщи Боже…
— Съвсем същото казах и аз.
— Не й ли стига Кемал, че се е захванала и със Саладин?
— Очевидно не.
Кадар избухна в гръмогласен смях.
— Какво умно котенце!
— Котенце, на което Кемал може да одере кожата по всяко време. Трябва да й намерим друго убежище.
— Няма да е лесно. В най-близко време Ричард ще премине в атака и много се съмнявам, че ще се намери някой сарацин, който да приеме при себе си християнка. По-скоро ще поднесат на сребърен поднос главата й на Саладин. А както правилно забеляза, и към кръстоносците не ще може да се обърне за помощ. И какво ни остава в такъв случай?
— Един господ знае… — С всеки следващ миг раздразнението на Уеър нарастваше. — Кажи ми, защо е толкова упорита? Нима не разбира, че Ел Сунан е най-подходящото място за нея?
— Е, не понася тъмниците. — Кадар го изгледа право в очите. — На нейно място ти нямаше да се държиш другояче.
— Да, но аз съм мъж.
— Според нея този довод не е сериозен.
— Защото е инат, пръкнала се на този свят само да…
Внезапно до слуха им долетя барабанен тропот.
Уеър хвърли бърз поглед през рамо и съзря през портата да излизат с маршова стъпка-две колони от по шест войника, които биеха ритмично по огромни конусообразни барабани. Кемал напускаше крепостта с подобаващата за случай тържественост.
Уеър стигна до гребена на хълма и спря коня си.
— Учудвам се само как знаменосците на Кемал все още не са размахали пред него палмови клонки… Господи Боже!
— Какво има? — Кадар също загледа фигурата на Кемал, надянал разкошни доспехи, който тъкмо пресичаше портата, поклащайки безформената си фигура. — Изглежда доста смешен, нали? Питам се, как ли такъв дебелак замахва с тежкия меч.
— Нямам предвид Кемал — промълви Уеър. — Знамето.
— Ах, да, ти още не си го виждал. — Погледът на Кадар се спря на знаменосеца и той наклони одобрително глава. — Великолепно е, нали?
— Не. — Уеър не можеше да повярва на очите си.
— Не бива да си кривиш душата само защото завиждаш на Кемал. Теа е сътворила нещо изключително. През живота си не съм виждал по-красиво бойно знаме.
В случая „красиво“ бе твърде слаба дума. Златисточервеният герб сякаш оживя при досега си със слънчевите лъчи. Всичко в Уеър се сви, когато съзря искрящите, неистови очи на лъва.
— В четирите ъгъла е изобразена птицата феникс, излизаща от огъня — символ на възраждането — заобяснява Кадар. — От тук не се вижда ясно, но над пламъците танцуват малки пеперуди. Според Теа пеперудите олицетворявали радостта.
— Тя ли ти го каза? — попита Уеър с предрезгавял глас.
— Попитах я, когато един ден видях Кемал да напуска крепостта.
— Проклятие, защо не си ми го описал досега?
— Да, а после да ми заповядаш да го открадна, нали? Реших, че ще е по-добре да не споменавам за знамето.
— Какво… — Уеър преглътна, за да пропусне въздух през пресъхналото си гърло. — Какво каза тя за лъва?
— Нищо. С голямо нежелание ми описа дори и фениксите. — Кадар се вгледа в двата изправени лъва с превити гръбнаци, които протягаха лапи нагоре към центъра на знамето. — Стойката им е направо царствена, нали?
— Точно така.
— Необичайно разположение. Дали пък не се загатва бой?
— Не. — Войнската колона се приближи, тътенът на барабаните се сля с тътена на пулса му. Внезапен полъх на вятъра подхвана плата на знамето и лъвовете сякаш се раздвижиха. — Лъвовете са седнали.