Робер дьо Сабл се обърна бавно към него.
— Странно. Защищавате го, макар че не освобождава тамплиери дори и срещу откуп, а нарежда незабавно да ги обезглавят.
— Чист комплимент. Той не смее да се срещне отново с тези мъже на бойното поле. — Ваден се вкопчи здраво в перваза на крепостния зид. — Сред пленниците днес има много жени и деца. Говорете с Ричард. Той ви цени високо — в противен случай нямаше да употреби влиянието си, за да ви изберат за Велик магистър.
— Точно така. Той наистина има високо мнение за мен. Защото не съм толкова глупав, че да се намесвам безсмислено в неща, които са извън правомощията ми. И както ви казах вече, иска да даде подобаващ урок на Саладин.
— Нищо подобно не иска той! Просто не му се влачат пленници по време на похода към Йерусалим. — По лицето на Дьо Сабл можеше да се прочете, че протестите му ще останат без всякакъв ответ. Защо ли изобщо си правеше труда да го убеждава?
… Защото на този свят трябваше да се възцари някакъв разум! Не биваше едни хора да отнемат своеволно живота на други хора заради едната приумица.
И все пак те го вършеха, наричайки действията си бойна слава.
— Според мен най-добре ще е сега да се оттеглите, защото в противен случай може да се стигне до обида на краля! — След кратък размисъл Робер дьо Сабл добави: — Чувам от маршалите, че сте голям воин, но в поведението ви, уви, се набиват на очи самонадеяност и прекомерна дързост.
В този миг Ваден протегна ръка и посочи воините, които преминаваха под тях.
— Може би предпочитате да се присъединя към тях — изрече той през зъби. — Десницата ми е толкова яка, че мога с един-единствен удар да отделя глава от трупа.
— Няма да търпя своеволия. — Великият магистър впи в него остър поглед. — Възложено ви е друго поръчение, което обаче сте занемарили след смъртта на Великия магистър Дьо Ридфор. На негово място бях избран аз и не желая повече да отлагате. Когато приключим тук, заминавате обратно за Дундрагон. Трябва веднаж завинаги да се сложи край на тази заплаха.
Значи с Уеър можеше да се приключи, с жестокостите под краката им там долу обаче — не!
— Да не би съмнение да се е вселило в душата ви?
— Знам, че необходимото трябва да се изпълни и ще го изпълня.
— Щом е така, оставете Акко на Ричард. — Погледът му се спря на Ваден, след което се насочи към хълмовете над града. — А, Саладин вече е осведомен и изпраща съгледвачи.
— Когато той научи за ставащото тук, нито един християнин, бил той пленник или заложник, не може да бъде спокоен за живота си.
— Саладин се бои от Ричард и няма да предприеме нищо подобно. Наистина ли Дьо Сабл вярваше на тази глупост?
— Какво прекрасно знаме — промърмори Великият магистър. — Тези лъвове биха доставили огромно удоволствие на Ричард, той сигурно ще сметне, че са подходящи за самия него. Наричат го Лъвското сърце. Трябва да го известя…
Дьо Сабл бърбореше нещо за бойни знамена, докато със замисленото от него клане този малоумен крал се готвеше да вдигне целия мюсюлмански свят срещу себе си.
— Тръгвайки обратно за Франция, той сигурно ще го вземе със себе си — продължи Дьо Сабл. — Това знамето на Саладин ли е?
Ваден погледна нетърпеливо към отряда сарацини, струпани на отсрещния хълм. Разпозна само Тарик Джалал и Кемал Бен Джакара.
— Не знаех, че на знамето си Саладин има лъвове…
Боже милостиви, Уеър, и ти ли си си загубил ума?
— Е, Саладиновото знаме ли е? — попита нетърпеливо Дьо Сабл.
— Не. Съзирам обаче Кемал Бен Джакара, шейх на Ел Сунан. Предполагам, че знамето е негово. — От това разстояние Великият магистър не бе разпознал лъвския трон. Когато застана начело на ордена, само му бяха съобщили за съществуването на трона. Щеше да го разгледа лично, едва когато освободяха Йерусалим. Само че всеки един от маршалите щеше да прозре надвисналата заплаха. А освен това те знаеха и за споразумението между шейха и Уеър.
— Ел Сунан. — Робер дьо Сабл се подсмихна лукаво. — Ще съобщя на Ричард и може би по пътя си към Йерусалим ще погостува на шейха. Една завладяна крепост не се нуждае от знаме, нали?
— Ел Сунан не е разположен на пътя към Йерусалим. — Разочарован, разярен, Ваден отново впи поглед в предмета на разговора им. По всичко личеше, че зад тази нелепост се крие онази жена, която Кемал Бен Джакара държеше в плен. Господи, как е могъл Уеър да допусне тя да се пъчи пред целия свят с осведомеността си по такъв важен въпрос?
Сигурно Уеър й е разказал за трона. А него, Ваден излъга. Защо ли се чувстваше толкова засегнат? Та нали целият свят лъжеше и мамеше, и то по значително по-маловажни причини.