— Съвършено вярно! Отиваме във вражеска крепост — колко вълнуващо! — Кадар прокара пръсти през влажната си коса и изтупа праха от туниката си. — Ще отвлечем двете почти без никакво усилие!
— Познаваш ли някого от офицерите, които може да са останали?
— Кемал е предал управлението на Халам Бен Лалак, един от неговите главни офицери. С него неведнъж сме хвърляли зарове. Ти ще отведеш Теа и Селена, а през това време аз ще го заприказвам. — Той щракна с пръсти. — А какво става с Ясмин и щерка й?
— Вече не са там. Преди четири дни минаха оттук с кола.
Кадар се зае да подсушава коня си.
— Струва ми се, че Теа най-усърдно се гласи да приведе замислите си в действие.
Уеър съзнаваше, че тези нейни замисли не предвиждат негово участие. Нещо по-лошо, той дори нямаше време да спори с нея. Спасението им зависеше може би от няколко секунди — защото никой не знаеше кога точно ще пристигне хайката на Кемал. Обстановката бе повече от трудна. Дори и да изведеше Теа и Селена от крепостта, после не бе ясно къде да ги отведе. След злодеянието, извършено от Ричард, буквално цялата страна щеше да пламне. А ако и тамплиерите бяха разпознали знамето, те, както и Кемал, щяха да се втурнат по петите му. По пътя към Ел Сунан трябваше да му хрумне изход. В момента обаче най-важното бе да се добере до Теа.
Знамето с лъвовете се развяваше предизвикателно на вятъра.
Ваден пришпори коня си — не биваше да изпуска от очи отряда на Кемал, който с пълна скорост се носеше към Ел Сунан. Не бе лесно да се придвижва бързо и едновременно с това да се прикрива.
Още повече, че му идеше да полети напред в кариер. Проклятие, как му бе омръзнала цялата тази предпазливост и… дългото чакане.
Трябва вече да приключа с всичко.
Ако му се откриеше такава възможност, разбира се. Маршалите бяха съзрели знамето и Ваден забеляза как след клането събраха хората около себе си. Малко дипломация и щяха да обяснят на Ричард защо са налага най-добрата част от армията му да не го придружи до Йерусалим. След което щяха да пришпорят конете си направо към Дундрагон. Ако не откриеха там Уеър, щяха да започнат издирването му. Сега вече не можеше да ги спре нищо и никой.
Проклета да е тази женска! Проклето да е и гадното знаме! Уеър бе негова и само негова плячка. По никакъв начин не биваше да допуска Дьо Сабл да му се пречка из краката!
Ще приключа с този въпрос!
Тъй както се разреши и въпросът с пленниците в Акко ли?
А защо не? По време на война винаги се е проливала невинна кръв, а и кога е било да се тревожи за друг човек повече, отколкото за себе си? Все пак Уеър не бе някакво си там жертвено агънце! Той бе извършил грешка, а в този жесток свят грешките не се прощаваха. За тях се заплаща с кръв. Откакто му разкриха защо Уеър е избягал от ордена, за него бе ясно, че един ден мигът на разплатата ще настъпи. Не можеше да чака повече!
Трябваше да действа!
Неочаквано нещо блъсна силно вратата и Уеър влетя в стаята.
— Какво правиш тук? — извика Теа, изумена от внезапното нападение.
— Взимай си бързо наметалото. Къде е Селена?
Тя остави везмото до себе си.
— Защо си дошъл?
— Трябва да се махаме. — Той обходи с поглед цялото помещение. — Проклятие! Къде е сестра ти?
— С тебе не отивам никъде. — Внезапно разбра за какво става въпрос и сви ръце в юмруци. Той желаеше да се възползва от отсъствието на Кемал, да я завладее отново и да пресече замислите й. — Никога вече с теб!
— Ще дойдеш! — С четири крачки Уеър се озова пред нея и я изгледа мрачно отгоре надолу. — Няма време за протести. Тръгваш доброволно, ако не искаш да те извлека оттук насила.
Та той говори съвсем сериозно, помисли си тя възмутена. Ще я повали на земята, както онази вечер в пустинята.
— Любопитно, сложил си си ризницата, за да излезеш срещу беззащитна жена.
— Ти никога не си била беззащитна. А ризницата съм сложил, за да браня нашия живот.
— Напусни това място и ще останеш жив.
— Но не и ти. Къде е Селена?
— Не тръгваме с вас. — Тя отстъпи крачка назад. Дали да не побегне към някоя от вратите? Едната водеше към коридора, а другата към градината. По-добре в градината. Скоро щеше да се стъмни, а там имаше много скришни места. — Ще извикам Домо, а той ще заповяда на стражите да опазят собствеността на Кемал.
— Да, но всички, включително и Домо, знаят много добре, че ти си моя собственост.
— Кемал обърна специално внимание на хората си да се отнасят към мен с уважение и да изпълняват всичките мои нареждания.