— Всичко обаче си остава постарому. Не забелязвам промяна.
— Ще я забележиш. — Той се намести по-удобно в завивките си. — Ще се опиташ да отхвърлиш тези мисли от себе си, но те ще надделеят. Недей да се бориш, сключи мир с тях. Защото Бог ни е дарил с разум. Сигурно желае и да си служим с него, нали? — Той замълча отново, но след малко продължи: — Не си извършила зло. Ако някой е съгрешил, това съм бил аз. Върху мен ще падне наказанието.
— Само ако враговете ти те победят.
— Няма да победят. А сега спи. Утре тръгваме на зазоряване.
Да спи ли? Едва ли щеше да се успокои. В главата й настъпи влудяваща бъркотия — лъвски тронове, знамена и забранени богини. Към всички тези плашещи видения се присъедини дори и невероятната мисъл, че Бог би могъл да има и черти на жена. Когато бе робиня, тя гледаше на Него като на най-висша сила, като на господар, който можеше да бъде добър или жесток, и който облагодетелстваше мъжете, а жените просто търпеше на тази земя. Тя се бореше срещу властта на други повелители, но майка й бе внушила да възприеме безпрекословно библейския Бог и да му се кланя. И не бе от значение, че чрез своята църква Господ оповестяваше законността на робството. Защото Бог бе Бог и волята му не се тълкуваше.
Длъжна бе незабавно да прогони тези мисли от ума си. Въпреки съвета на Уеър Теа с всички сили се стремеше да не заспи.
Усилията й обаче останаха безуспешни. Последното, което си спомни, бе едно копринено знаме, на което искряха златисти очи.
— Майсеф е пред нас, няколко мили по-нататък по този път. — Кадар придърпа юздите и спря поглед върху планините. — Все още ли настояваш да отидем там, Уеър?
— Да. Нямаме друг избор. — Той хвърли поглед през рамо. — Когато почивахме последния път, зад нас на хоризонта съзрях облаци прах.
Теа се уплаши.
— Защо не спомена нищо?
— Не е нужно и ти да се тревожиш. Няма никакъв смисъл.
Уеър никога не би споделил страховете си, щом като можеше да ги понесе сам.
— Да, но бих предпочела да знам.
Той вдигна рамене.
— Е, сега вече знаеш. — После погледна и към Кадар. — Ти ще яздиш пръв. Теб те познават.
— Дано старецът няма нови последователи, които не са ме виждали. — Кадар подкара коня си покрай тях и излезе начело на редицата. — Хайде, приятели! След мен!
— Как мислиш, Кемал ще спре ли на това място? — попита Теа и се озърна. Нима онези изпарения в далечината бяха облаците прах, за които спомена Уеър?
— Зависи доколко цени живота си повече от своята чест — отвърна Уеър. — Според мен ще ни преследва… докато не му се изпречи някой от последователите на стареца. В такъв случай смелостта му може да се изпари.
Теа погледна към Селена, която следваше Кадар нагоре по пътя.
— Тя не бива в никакъв случай да се излага на опасност. Не може ли да я скрием някъде в предпланините?
— А тя ще се съгласи ли да остане сама? — Уеър поклати глава. — Само ако я завържем за някое дърво, само че тогава ще бъде напълно безпомощна, в случай че Кемал я открие. При нас в планината ще е на по-сигурно място.
Теа обаче не бе убедена, че планината ще й осигури безопасност. Тя бе тъмна, изпълнена със сенки, заплашителна. Защото бе планина като всички останали.
Само че в тях иззад дърветата и скалите не дебнеха асасини.
— Може би трябва да яздим по-бързо?
— Само в краен случай. Конете са уморени, а може да се наложи бързо да преминат в галоп.
— А конете на Кемал не са ли уморени?
— Не е изключено да води със себе си и животни за подмяна.
Не се бе досетила за тази възможност, а и не й се искаше да я проверява.
— Защо този Синан няма да посрещне дружелюбно Кемал? Нали е от обкръжението на Саладин?
— Той мрази Саладин.
— А защо не се отнася приятелски към тамплиерите?
— Мрази и рицарите.
— Кому е верен тогава?
— На собствената си секта, асасините. Тук, в тези планини, той владее своята независима област. През по-голямата част от времето се задоволява с ролята си на наблюдател, очаква Саладин и кръстоносците междувременно да се унищожат едни други. Стига да не се увлекат дотолкова, че да го обидят лично, разбира се.
— А ако се случи нещо подобно?
— Веднаж Саладин предприел опит да изтрие асасините от лицето на земята. Той поел с войска към Майсеф и обкръжил крепостта. По това време Синан не бил там, а когато се върнал, за да защищава крепостта си, Саладин можел да го хване без всякакви усилия. Но по някакъв начин Синан успял да се промъкне до своите. От този миг нататък Саладин всяка нощ бил измъчван от най-гнусни кошмари, толкова страховити, че буквално се боял да заспи. В резултат на виденията се изтощил напълно, изнемощял и се разтрисал от всяка сянка покрай себе си. Една нощ се събудил в шатрата си и открил на леглото си печиво, известно като специалитет на асасините. До печивото бил сложен отровен нож заедно с лист хартия, върху който бил изписан заплашителен стих. Саладин бил убеден, че го е посетил лично старецът. Така или иначе, загубил присъствие на духа и изпратил послание на Синан, в което го молел за прошка, както и за свободен излаз от планината. В замяна на това обещал никога повече да не притеснява асасините. — Уеър се усмихна иронично. — Синан най-милостиво му простил.