— Я се виж сега. Ако той умре, няма да спреш да скърбиш. А аз не ще мога да сторя нищо, за да ти помогна.
— Няма да умре — повтори упорито Теа. — А сега върви. Не те искам край себе си, щом таиш в себе си такива мрачни мисли.
— Мислите не убиват никого. Нека ти помогна.
Бе рисковано да я остави при себе си. Усещаше, че Уеър се намира на границата между живота и смъртта, боеше се, че и най-невинният полъх може да го повали.
— Искам да остана сама с него.
Селена поклати глава и се изправи на крака.
— По-лошо е дори от времето, когато везеше знамето си. Ти и тогава не желаеше да ти помагат, но поне не гледаше на мен като на ангел на смъртта — Вдигна равнодушно рамене и се отдалечи. — Отивам на пост. Извикай ме, ако ти потрябвам.
Засегнах Селена, си каза Теа уморено. По-късно ще й поиска прошка. Малката е права. Отчаянието, както и решителността, граничеща с лудост, повтаряха състоянието й, когато шиеше знамето. С тази разлика, че тогава не изпитваше този ужас и този противен страх.
Знамето.
Ашера.
Нима Бог бе повалил Уеър заради твърде свободното тълкуване на Свещеното писание?
Невъзможно. Той не бе обидил Бог, не, той защити живота й и това можеше да се превърне в истинската причина за смъртта му.
Още в мига, в който премина през крепостната врата, Кадар почувства тласъка на Силата — груба и настойчива като грохота на призрачните барабани.
Времето не бе накърнило мощта на стареца.
Синан го очакваше на стъпалата на замъка си, а на лицето му се появи усмивка на дълбоко задоволство.
— Ти отново се завърна при мен… както и можеше да се предвиди.
— Дошъл съм с молба за подслон. Аз лично няма да остана тук.
— Подслон за онези слабаци там долу ли? Ако не бях изпратил барабанете, щяха да ги накълцат на парчета.
— Да, но ти изпрати барабаните.
— Заради теб, а не за тях.
— Тогава стори още нещо заради мен — изпрати им помощ, за да не бъдат нападнати още веднаж от Кемал.
— Но нали ти си тук. Вече нямам никаква причина да ги закрилям. — Старецът се усмихна хладно. — А освен това ще се погрижа да ги забравиш по най-бързия начин. Та ти и сега вече не се чувстваш тъй обвързан с тях, нали, Кадар?
Кадар долови как Силата на Синан го завлича във въртопите си.
Бе забравил напълно колко трудно човек може да се противопостави на това могъщо засмукване, нужно му бе мъничко време, за да се отскубне.
— В никакъв случай не ще ги забравя. — Замълча за миг. — А ако загинат, винаги ще останат в паметта ми. Спомените често са по-силни от действителността. Защото имат свойството да нарастват, докато накрая обсебят всяко кътче на съзнанието и душата на човека. — Забеляза, че подобни идеи явно не се нравят на Синан и затова побърза отново да зададе въпроса си: — Защо не изпратиш някой, който да пази слабаците, та Кемал да не ги превърне в спомен?
Синан го наблюдаваше с неподвижен, безизразен поглед.
— Кадар, ти винаги си бил голям досадник.
— А ти не можеш да търпиш някой да ти досажда, нали?
— Така ще си остане и занапред. Още малко и щях да те завладея. Искам да останеш тук. С теб не може да се мери никой. Най-силният долавя най-силно амбицията и се бори най-енергично срещу й. — При тези думи той се обърна и се заизкачва по каменните стъпала. — Само че сега си отново в ръцете ми. Пък после ще видим колко държиш на онези християни, твоите приятели.
Изминаха три дни, но Уеър все още не бе дошъл в съзнание.
Теа наливаше вода върху езика му, но не бе в състояние да му даде твърда храна. Как да оздравее, след като не се храни, запита се тя отчаяна. Той буквално линееше пред очите й.
— Няма да ти напомням да спиш, но си длъжна да се храниш.
Селена застана до нея с дървена съдина в ръце. Уеър не желаеше да преглътне каквото и да е. Теа поклати глава.
— Или ще ядеш, или ще седна върху теб и ще ти напъхам храната насила в гърлото. — Изражението на Селена бе по-мрачно от всякога. — Търпението ми преля. Искаш непременно да се самоубиеш заради човек, който ще умре. А и този идиот Кадар сигурно също лежи някъде мъртъв насред тази планина. Не мога да го понеса. — Пъхна паницата в ръцете на Теа. — Изяж го и повече няма да те безпокоя.
По-лесно бе да я послуша, отколкото да влезе в спор. Теа изяде бързо всичко и пъхна паницата обратно в ръцете на сестра си.
— Така е добре. — Селена се обърна и подхвърли през рамо: — Ако любовта към някой мъж наистина така заробва жените, смятам да не се поддавам на подобни чувства. В момента ти си много повече робиня, отколкото в дома на Николас.
Вярно е, съгласи се на ум Теа. Бе направо прикована към Уеър — не бе допускала, че е способна на нещо подобно. Чувстваше го толкова близък, че буквално споделяше всяко негово дихание. А понякога дори й минаваше мисълта, че и тя ще умре, ако същото това дихание секне.