— Кога е тръгнал оттук?
— Преди четири дни.
Уеър изруга и се опита да се изправи, но тя го натисна обратно.
— Ти какво искаш? Да го настигнеш ли? В твоето състояние? Ако асасините го бяха убили, досега сто пъти да са дошли тук. Откакто те раниха, жива душа не се е показвала на това място.
— А Кемал?
Тя поклати глава.
— Никой!
Той погледна към остатъците в паницата.
— И как преживяхте?
— Селена заложи капани за дребен дивеч, събираше билки и стоя на пост. — Тя му даде останалата супа и премести тялото си на пети. — Замаян ли си още?
Той поклати глава.
— Болките са поносими. Бих могъл веднага да се кача на коня.
— Ще видим. Може би след два дни.
Той я изгледа мрачно.
— Сега.
На мрачния му поглед тя отвърна с не по-малко мрачен.
— Кадар каза да го чакаме тук. Освен това не възнамерявам да унищожа резултатите от труда си, и то след толкова много усилия, положени за теб. Ако обаче се опиташ да станеш, ще те завържа за дървото, под чиято сянка се излежаваш. А сега спи.
— Няма да ти е толкова лесно да се справиш с мен. Не съм чак толкова слаб, че една жена да ме надвие.
— В момента си толкова слаб, че ще те надвие коя да е гъсеница. — Забеляза как обмисля нещо и я обзе страх. — Нека се споразумеем така: Ако утре се почувстваш по-добре, ще видим дали можеш да се задържиш на седлото.
— Разбира се, че мога. Веднаж дори яздих цели петдесет мили с рана в корема.
— Което означава, че си постъпил извънредно глупаво. Трябвало е някой да те спре. И така — утре!
Той я загледа, гневен и разочарован.
— Може Кадар да се нуждае от мен.
— За него ден повече не е толкова важен, за теб обаче може да се окаже решаващ. До мига, в който не възстановиш силите си, няма да ми се изправяш срещу убийци. А сега заспивай. — Тя се вдигна на крака. — Можеш спокойно да ми вярваш, когато ти казвам, че нямаш кон. Защото ще ги отведа всичките на реката, за да ги напоя и почистя. — Тя направи гримаса. — И себе си също. Откакто са те ранили, не съм се отмествала от теб и трябва непременно да се измия. Сигурно воня така, както ти някога в ония овчи гащи.
Гневът му изчезна окончателно.
— Седяла си четири дни без прекъсване до мен, така ли?
— Е, понеже все не искаше да дойдеш в съзнание, през тези дни не можех да разчитам особено на помощта ти. — Теа отмести поглед към дървото, за което бяха вързани конете. — Но ти нямаше никаква вина. Ако сега обаче извършиш някоя глупост, вината пада изцяло върху твоята глава, разбра ли?
— Четири дни?
Тя не отговори. Хвана юздите и пое с конете нагоре по склона. В гърба си усещаше неговия съсредоточен поглед. Без да се обръща назад, тя продължи да върви, изправена като свещ. Изпитваше нежност. Идваше й да се затича обратно, да го притисне към себе си, да му каже, че всичко ще се оправи и че е готова да стори всичко, което той пожелае — каквото и да е то. Дори и в отминалите мигове на най-висша страст тя не се чувстваше толкова силно обвързана с него и този факт я изпълваше с безпокойство. По-добре да го държи в шах с твърди и хладни думи, отколкото да се поставя на негово място и така да хлътне безвъзвратно.
— Нека аз да свърша тази работа. — Селена тръгна редом с нея и пое юздите от ръцете й. — Защо не ме извика?
— През тези дни ти свърши много неща. — След което добави: — И то без никаква благодарност от моя страна.
Селена не я погледна.
— Кога пък е било да си благодарим една на друга? А и ти не ми позволи да ти помагам кой знае колко.
Засегната е, че не съм искала помощта й, помисли си Теа.
— Просто… той бе ранен и аз се боях. Не си ме разбрала добре.
— Не, не съм. И продължавам да не разбирам — изрече Селена със запъване. — Много разсъждавах за нас тримата и не виждам защо трябва да се сближаваш с лорд Уеър. Сами двете ще се чувстваме много по-щастливи.
— Това не е въпрос на желание.
— А какво е тогава? Съдба ли? Магия? Ти никога не си вярвала в такива неща. Да не си си загубила разсъдъка?
Да, може би наистина разумът й я бе изоставил. Наистина се бе променила.
— Лорд Уеър има добро сърце. И ми спаси живота.
— Ах! Което не означава обаче, че си длъжна да му дадеш своя, нали? Възнагради го по някакъв друг начин.
Какво простичко решение!
— Възнаграждението е нещо съвсем различно. Просто не разбираш.
— Винаги така казваш. Само че всъщност те разбирам отлично. — Буквално пред очите й Селена се отдръпна от нея и се затвори в себе си. — Добре. Продължавай все така. Обичай го! Върви при него. Хич и не си ми нужна. Нали бездруго ние, хората, винаги сме сами? Само се преструваме, че не сме.
— Ти не си сама. — Теа докосна нежно ръката й. — Винаги ще бъда тук, когато се нуждаеш от мен.