— Няма да е същото.
— Не ставай глупава. — Търпението й започваше да се изчерпва. — На този свят няма нищо непроменливо, но това не означава, че няма да е за добро, нали? Ти си ми сестра и приятелка и аз никога няма да престана да те обичам. В момента ти си тази, която ме отхвърля и се цупи. — Тя хвана Селена за раменете и я разтърси. — Не бива да се затваряш в себе си. Ние двете се нуждаем една от друга, ние сме едно цяло.
Селена й хвърли бърз поглед, след което отговори рязко:
— Хм, явно не си си загубила съвсем ума и може би ще успееш да се осъзнаеш. — Отмахна ръцете на Теа от раменете си. — Ще чакам и ще внимавам. — От джоба на роклята си извади парче сапун. — Аз ще се погрижа за конете, а през това време ти се изкъпи и си измий косата.
— Конете ще напоим заедно — произнесе Теа натъртено. — Сега вършим всичко заедно, нали?
— Само някои неща. — Селена присви устни. — Не желая да имам нищо общо с тази странна болест, която те е налегнала.
Върнаха се след два часа при Уеър, той ги очакваше буден.
— Защо? — запита настойчиво той.
— Мисля, че трябваше да спиш.
— В последните дни друго не съм и вършил. Защо през цялото време не си се отделяла от мен.
Тя завърза коня за дървото.
— Имаше нужда от грижите ми.
— Толкова ли много се нуждаех от грижите ти? — Той я загледа втренчено право в лицето. — Толкова много, че дори и за момент не си могла да ме напуснеш, така ли?
— Такава съм си — не оставям започнатата работа наполовина. — Към думите си прибави равнодушно вдигане на рамене. — Сега обаче си на път да оздравееш и ще ми остане повече време за Селена… Стига да се държиш разумно, разбира се, и да не ми създаваш допълнителна работа, като се опитваш да разбиеш стената с главата си.
— Просто ми се струват странни грижите ти за човек, когото мразиш. Затова питам. — Той замълча за миг. — Нали каза по-рано, че няма да ми простиш?
— Това е самата истина. Стореното от теб е непростимо. — Прокара пръсти през влажната си коса. — Но ти ми спаси живота и не можех да те оставя да умреш.
— Защо не ме погледнеш?
— Ами, не си особено приятна гледка с тази четина по лицето.
Уеър се опипа по наболата брада.
— Не е това причината.
Теа вдигна рамене.
Той я изгледа мълчаливо. После произнесе с тих глас:
— А защо не разпуснеш косата си? Толкова отдавна ми липсва…
От нощта, в която Селена пристигна в Дундрагон. Сякаш цял век бе изминал оттогава. Внезапно всичко оживя пред вътрешния й взор… как се извива и гърчи под тялото му, издавайки тихите стонове на страстта. Ръцете му, заровени в нейните коси, безспирните тласъци на хълбоците му, който я изпълваха цялата, разпъваха я, докато най-накрая… най-накрая…
Нервно прехвърли косата си през рамо и се зае да я сплита.
— Не биваше да споменавам тези неща — изстена той и затвори очи. — Естествено не желаеш да ми доставиш това удоволствие. А аз, глупакът, си помислих, че за теб ще е дреболия да…
Не, не беше дреболия. Споменът събуди онази част от нейната същност, която бе погребала през последните две години. Сега вече тя нямаше да е в състояние да го погледне, без да си спомни за страстта помежду им.
И без отново да го пожелае.
Не сега. Първо да подреди чувствата, които я връхлетяха изневиделица. Почувства се слаба, нужна й бе утеха. Но ако го поемеше в себе си, нещата щяха да се влошат още повече.
Той бе заспал отново. Милостиви Боже, колко безпомощно изглеждаше едрото му тяло в този миг. А може би се заблуждаваше? Забелязваха се вече слаби признаци на възвръщащата се сила. Не след дълго той отново щеше да заприлича на себе си — силен, своенравен, твърдоглав, човек, който си пробива път в живота, убеден, че единствено той вижда нещата правилно. Ако искаше да живее до него, трябваше всеки миг да бъде нащрек.
Но този момент все още не бе настъпил. Теа тръгна бавно по поляната и седна до него, наслаждавайки се на близостта му. Ако в този миг той случайно се събудеше, можеше да се оправдае с неговата физическа слабост.
Притисна се още по-силно към тялото му. Почувства как в нея се надига топлина. Колко бе хубаво така! И не се налагаше да разсъждава дали да му се отдаде, или да се държи на разстояние. Поне в този миг бе напълно безопасно да го обича.
Посред нощ тя се събуди — той я наблюдаваше изненадан.
— Теа?
Бе тъй уязвима в този момент, тъй преизпълнена от любов. Ако бе на по-голямо разстояние от него, ако очите й бяха затворени, тя щеше по-лесно да се справи със ситуацията.
Само че не желаеше да затваря очи. Желаеше да го гледа. Вечно.
— Защо се боиш? — пошепна той. — Откакто дойдох в съзнание, ти постоянно страниш от мен.