— Да не мислите, че се боя за себе си? — попита тя с възмущение в гласа. — Да не съм някоя пъзла.
— Време е вече да тръгвам. — Той се обърна към изхода.
— Не двама — обади се тя. — И един представлява опасност, а двама, това си е чиста лудост.
Кадар замръзна на място. Обърна се отново към нея и зачака.
— Не са асасините на Синан тези, които всяка нощ убиват по един от Кемаловите хора. Вие ги убивате, нали?
— Какво каза?
— Това е част от играта, която си играете със Синан. Вие поддържате буден интереса му и по този начин си осигурявате неговото внимание, по единствения начин, на който сте способен в момента. Вие се промъквате тайно в лагера на Кемал и всяка нощ убивате по един човек. А за да отклоните вниманието на Синан от лорд Уеър, бяхте длъжен да му предложете нещо допълнително, а именно две жертви вместо досегашната една… Не бива да го вършите — завърши тя с отчаян глас.
— Много съм талантлив. Питай Синан.
— О, той не разговаря с животни. — Тя спусна крака на пода. — Знаете, че ви дебнат. Не отивайте, моля ви.
— Заблуждаваш се. Може пък само да се поразходя в двора. Теа и Уеър например не заподозряха нищо.
— Теа мисли единствено за лорд Уеър, а той пък все още не е оздравял напълно. — Момичето се изправи внезапно и се вкопчи в ръцете му. — Намерете някакъв друг начин!
В сиянието на луната лицето й изглеждаше мъничко и бледо, от очите й обаче струеше обичайната несломима решителност. Още в самото начало Кадар бе запленен от искриците чувство, които се таяха зад привидното хладнокръвие на тези зелени очи.
— Друга възможност не съществува. — Той нежно се освободи от хватката й. — Уви, ние се нуждаем от помощта на Синан.
— Не става дума единствено за Синан. Вие желаете да отидете.
— Да не мислиш, че съм полудял, та доброволно да си пъхам главата в лапите на Кемал?
— Да, но правите точно това. — Погледът й зашари изпитателно по лицето му. — Нали ви виждам? Вие сте… възбуден.
— Наистина ли? — Той се усмихна. — Щом е така, значи няма смисъл някой да ме увещава да остана, нали?
— Добре, вървете тогава! Нека ви убият! Мен какво ме засяга! — Селена се извърна рязко и с твърда стъпка се отправи обратно към леглото. — Повече няма да си хабя мислите за вас.
— Чудесна идея. — Младежът излезе и бързо пое по коридора, знаеше много добре, че тя изобщо няма да заспи. Щеше да лежи, изпълнена с тревога и… да го проклина заради мъката, която й е причинил.
Още в следващия миг обаче с привичната си дисциплина и целеустременост той прогони мисълта за Селена от съзнанието си. Наистина изпитваше възбуда при мисълта за предстоящото изпитание. В подобни случаи кръвта му винаги се вълнуваше и той се отдаваше на това чувство, тъй като то изостряше мислите и ускоряваше реакциите му. Това негово състояние обаче не търпеше присъствието на друго чувство — той бе длъжен да се съсредоточи единствено върху делото, което му предстоеше.
Нищо не биваше да му отклонява вниманието в миговете, в които поемаше по тъмните пътеки.
По калдъръма пред вратата закънтяха стъпки. Теа се събуди и вдигна глава от възглавницата. Стъпките преминаха покрай тях и отзвучаха в далечината.
— Вероятно някой от стражите. — Уеър зае мястото си до прозореца — тъмен силует на фона на лунното сияние.
Теа седна в леглото.
— Кадар каза, че няма да ни пазят.
— Което не означава, че Синан не притежава други ценности, които се налага да охранява. Старецът получава царски възнаграждения за услугите, които извършва.
Тя не поиска да узнае нищо повече за тези смъртоносни услуги. Погледна през прозореца и съзря лунния сърп, виснал високо на небосвода.
— Оставил си ме да спя. Защо не ме събуди?
— Не ми се спеше. Има толкова неща, за които може да мисли човек. — Той запали свещта на масата. — Трябва да решим какво ще правим, когато напуснем това място.
— Милостиви Боже, първо трябва да се спасим от Кемал.
— Да, но трябва да имаме вече готов замисъл. След Кемал остава орденът. Не можем цял живот да бягаме, нали?
— Затова ли не можеш да заспиш?
— Нека се споразумеем! — Той направи кратка пауза, сякаш набира сили за нещо важно. — Ти трябва да напуснеш този страна. Ще заръчам на Кадар да ви заведе двете със Селена в някое сигурно пристанище и да ви качи на кораб.
— Закъде ще пътувам?
Той я изгледа мрачно.
— Няма да ти хареса.
— Къде все пак?
— За Шотландия.
Тя го погледна изумена.
— В тази варварска страна, така ли?
— Тя е по-сигурна от всяко друго място по света. Сред ония голи хълмове властта на тамплиерите свършва.
— И какво ще намеря на това безутешно място?