Гласът му потрепери.
— Не искам да причиня смъртта ти.
— Не, ти ще бъдеш моят живот. — Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го погледна право в очите. — Обичам те и си мисля, че и ти ме обичаш. Само не се опитвай да ме убеждаваш, че изпитваш угризения на съвестта или чувство за отговорност. Любов е!
— А ако ти кажа, че не те обичам… тогава ще ме напуснеш ли?
— Не, защото думите ти ще бъдат лъжа, нали?
— Да. — Гласът му отказа и той зарови лице в косите й. — Господ да ни е на помощ!
Ръцете му буквално смазваха гръдния й кош, но тя не се оплака.
— Бог ми помогна. Аз му се помолих и той чу молитвата ми. Той те остави да живееш. Нищо друго не искам от него.
Тя усети нещо топло и влажно по слепоочието си.
— Аз обаче ще поискам — рече той. — Ще го помоля да стори онова, което аз не мога. ТОЙ да те отведе от тази страна.
— Няма да изпълни молбата ти. Очевидно предпочета мен. Защото избра мен да сътворя за НЕГО знамето.
Той погледна учуден надолу към нея.
— Ти шегуваш ли се? Не изпитваш ли вече страх?
— Не мога да повярвам в чудодейните способности на това знаме, но Господ се вслуша в молитвите ми. Никога не съм си и помисляла, че той може да уважи молбите на една жена. — Очите й заискриха при тези думи. — Истинско чудо. Ако Ашера е онази част от него, която те върна при мен, значи няма от какво да се боим.
— Освен от Синан, Кемал, Ваден и тамплиерите.
— В момента сме безсилни срещу тях. — Тя се усмихна. — Можем обаче да сторим нещо за детето, което ще родя.
Той поклати глава.
— Веднаж вече застраших живота ти. Това не бива да се случва още веднаж.
Тя отстъпи крачка назад, съблече дрехата си през глава и я пусна на земята.
— Ти все още си мислиш, че е твое задължението да подбираш рисковете, които поемам. Само че за всички тях решението вземам аз. — Отправи се гола към леглото и легна. — Така както е твое право да стоиш цяла нощ тъй глупаво, след като можем да се насладим един на друг.
— Покрий се — изрече той с дрезгав глас.
Тя изобщо не помръдна.
— Ти го направи.
Цялото му тяло бе обхванато от спазъм. Внезапно бавно и тромаво пое към нея, претеглен сякаш от магнит.
— Не мога. Защо желаеш толкова това дете?
— Интересува ме твоят живот. Ти си извънредно инатлив човек и се налага да измислям какво ли не, за да те задържа до себе си. Ти желаеше да имаш дете, тъй като бе убеден, че ще загинеш. Аз обаче го желая, защото смятам, че ще се бориш да останеш жив и да закриляш детето си. — Той се спря до леглото, а тя посегна към ръката му. — Ти не само се страхуваше от голямата опасност, теб те измъчваше и чувството, че не заслужаваш да живееш. Защото твърде много хора са се простили с живота, откакто си открил лъвския трон. — Вдигна ръката му към лицето си. — Ти заслужаваш да живееш. Бог можеше да те прибере при себе си, но не го стори. Това доказателство не ти ли е достатъчно?
Ръката му се разтрепери.
— Не мога… Завий се!
Тя се отмести встрани.
— Легни до мен. Просто ще ти държа ръката, щом като това е твоята воля.
— Моята воля ли? — Той се засмя с горчивина в гласа. — Изглежда, че ме е напуснала окончателно.
Тя го дръпна за ръката.
— Моля те, ела.
Той легна, но на разстояние от нея.
— Не мога да тръгна с теб за Шотландия. Ще бъдеш изложена на многократно по-голяма опасност, ако аз…
— Ако не ни придружиш, детето ти няма да има баща, който да го закриля. — Тя поднесе ръката му към устните си и я целуна по дланта. — Шшт, не мисли за Шотландия. Не е ли чудесно така?
— Не. Да. — Той не смееше да я погледне. — Ако можеш да се наслаждаваш на страданието и болката, разбира се. Чувал съм, че някои го харесват.
Тя отново целуна ръката му.
— Сигурно са странни хора! Обещавам ти, че тялото ми няма да ти причини болка.
Дълбока въздишка го разтърси целия.
— Ти си жестока жена.
— Защото желая да наложа волята си ли? Много време ни бе нужно и пътят бе твърде болезнен. — Думите й преминаха в шепот: — Обичам те и не ще обичам никого другиго. Защо да не прекараме живота си заедно? Трябва да опитаме, нали? Да не мислиш, че ми е лесно? Тялото ми просто жадува за теб, не за дете. Много време измина, откакто ти…
Той изпъшка, за миг се озова върху нея и разтвори широко бедрата й.
— Твърде дълго — изтръгна се от гърлото му, смъкна рязко дрехата си и я запокити на пода. — Не издържам повече…
И проникна дълбоко, дълбоко в недрата й.
Задъхана, тя се вкопчи в неговите плещи.
Пълнота, единение!
Усещането за теснота продължи само миг, за да отстъпи място на огъня, на страстта докато той дълбоко и необуздано нахлуваше в нея.
— Поеми ме… — шептеше той, повдигайки задните й части, за да пресрещне стихийните му тласъци. Не можеше да й се насити — сякаш загива от глад и единственото му спасение си оставаше да прониква в нея безкрай — трескаво, дълбоко, настойчиво и ожесточено. Повдигна краката й и ги положи на раменете си — тя остана да лежи разтворена и лесно ранима пред него. — Погледни ни… и на двамата.