Не, Бог й бе свидетел, длъжна бе да го спре.
Отметна завивката, пресече тичешком помещението и падна на колене пред него.
— Не бива да правите повече така. Това е гибелно за вас.
— Уверявам те, че за хората на Кемал действията ми бяха значително по-гибелни.
— Те изобщо не ме интересуват. — Тя взе ръцете му в своите. Странно, бяха топли, независимо от отнесения му вид и студеното излъчване. — Не желая да ви виждам такъв. Чувате ли ме?
— Нямам друг избор. — Той замълча за миг. — Не ти ли е противно да докосваш ръцете ми? По тях е полепнала кръв. Разбира се, казано в преносен смисъл. В двора си ги измих много грижливо.
Явно се опитваше да я извади от равновесие, да я отблъсне от себе си, за да съхрани на всяка цена твърдата, празна обвивка, която си бе наложил. Тя обаче се вкопчи още по-здраво в ръцете му.
— Престанете да ме плашите. Няма да ви пусна, разбрахте ли?
— И защо не?
— Защото ти… — Тя се запъна. Може би съществуваше един-единствен начин, по който можеше да достигне до него, но за нея именно този начин бе най-труден. Затова продължи на пресекулки, но в същия интимен тон: — Нуждая се от теб, такъв, какъвто беше по-рано.
— Нуждаеш се от мен ли? — Едната вежда се изви нагоре. — Ти?
— Престани да ми се подиграваш. Теа ще си тръгне. Необходим ми е някой, който остава тук.
— И ти избра мен, недостойния?
— Не искам да оставам сама… Боли.
— Наистина ли? — Той я изгледа право в лицето. — Бедната Селена. Ако разчиташ на мен, сигурно ще те заболи още повече.
— Ти си единственият, при когото мога да отида. Познаваш ме, още отначало ме прие такава, каквато съм. — Последва кратко мълчание. — А освен това и аз съм те опознала докрай.
Той поклати глава.
— Аз наистина те познавам добре. Винаги съм знаела какво представляваш. Но това не ме интересува.
Той я изгледа продължително и изпитателно и каза бавно:
— Вярвам ти. Крайно необичайно.
— Затова и трябва да дойдеш при мен. Не искам повече да бъда сама. — Погледът й, необуздан, настойчив, зовящ, срещна неговия. Хвърли се към него и зарови лице на рамото му. — Недей да ме изоставяш, недей да ставаш като онзи човек.
Кадар бе изумен.
— Стани и си иди в леглото, дете.
— За да не се нахвърлиш върху мен, както би постъпил старецът, така ли?
— Не говори глупости. Никога не бих… — Той се прекъсна и се разсмя високо. — Много умно. Да удариш човек, знаейки кое е неговото незащитено място.
В този миг не се мислеше за умна, а бе по-скоро отчаяна и изплашена. Все пак мракът около него се поразреди.
— За мен не е лесно да лежа тук. Не обичам да докосвам други хора.
— Защото се страхуваш от тях.
Мускулите му не се ли отпуснаха? Сякаш не бе вече толкова напрегнат и недружелюбен.
— Виждаш ли, казвам ти, че ме познаваш. Ти също не обичаш да докосваш другите. — После се поправи: — Е, освен когато си с жените в Дундрагон. Но това не се брои.
— Значи си забелязала?
Тя подмина въпроса му.
— Всички мъже го правят по този начин, но желанието е нещо по-различно от близостта и влечението. Когато между двама съществуват близост и влечение и единият си отиде, другият изживява раздялата болезнено. Майка ми си отиде, а сега ще си тръгне и Теа.
— Теа не би те напуснала никога.
— Да, но вече никога няма да бъдем едно цяло. Ти сигурно също ще ме напуснеш, но не искам да си тръгваш така. Няма причина сега да не останеш при мен, нали?
Тя зачака отговора му с притаен дъх.
Младежът мълчеше.
— Отговори ми — рече отново Селена, стараейки се той да не забележи паническия страх, която я е обзел.
Ръката му се задържа над косата й като нежен полъх от крилца на пеперуда — почти като докосване или милувка.
— Ти май никога не се отказваш от намеренията си, така ли?
— Не.
— Без мен ще се чувстваш по-добре.
При тези думи изпита огромно облекчение и направо се свлече на пода. Той вече почти й принадлежеше. Кадар седна и я взе на ръце.
— А сега ще се почувствам много по-добре, ако успея да поспя няколко часа. — Притисна я силно към себе си и я понесе към леглото й. Зави я грижливо, спря се и я загледа отгоре надолу. — Ще заспиш ли най-сетне?
— Разбира се. Да не мислиш, че ще лежа будна и ще размишлявам за всички тези глупости, ако не се налага?
Той се подсмихна.
— Не и ти, Селена. — Усмивката му отново угасна. — Какво би сторила, ако аз реша да не…
— Всичко — прекъсна го тя простичко. — Първата ми мисъл бе да те ударя здравата по главата, да те преметна върху някой кон и да избягам с него.
Кадар потри ръце.
— Цяло щастие е, че не е станало нужда да прибягваш до такива средства.