— Глупак като теб не заслужава да живее — изрече той гневно. — Но днес, Уеър, късметът бе на твоя страна.
— Добрият приятел винаги носи късмет.
Невярващ на ушите си, Ваден поклати глава, след което заби пети в слабините на жребеца и препусна. Не след дълго обаче внезапно спря, обърна коня си и се го подкара обратно в галоп. Преди още някой да разбере какво става, той хвана юздите на конете на Уеър и Теа.
— Какво правиш? — извика Уеър изплашен.
— Недей да си въобразяваш, че Фортуна ще изсипе докрай рога на изобилието върху ти. Ти събуди гнева ми и ще ми е дваж по-приятно да знам, че ще ви се наложи да ходите пеш по целия път до Хафир. — Той се усмихна злобно. — На ваше място бих побързал. Мисля, че отряд тамплиери се намира на не повече от един ден езда оттук.
При тези думи изчезна, оставяйки след себе си само облак прах.
Замислена, Теа продължи да следи с поглед отдалечаването му през равнината.
— Постъпих глупаво — започна да се обвинява Селена. — Моя е вината, че загубихте конете си.
— Можеше да бъде и по-зле. — Още недоизрекла последните си думи, Теа усети, че омаловажава възможната трагедия и се разсмя на глас. — Да, наистина можеше да стане и по-лошо. — После се обърна към Уеър. — Веднага ли тръгваме или ще изчакаме, докато огънят изгасне.
— Какво казваш? — Той изобщо не я слушаше. — А, да. По-добре да изчакаме. Не искам да рискувам и да ни хванат насред открито поле. Пожарът на другия бряг не е много голям. Той е подпалил гората само от тази страна. На разсъмване огънят ще е изгаснал и моите хора ще могат да пресекат реката.
Теа смръщи чело.
— Не трябваше да унищожава дърветата.
— По-добре дърветата, отколкото нас — забеляза Селена. — Пламъците наближават. Ще ида да взема моя кон, преди да сме се лишили и от него. — Пое към покрайнината на гората, но внезапно спря на място. — Не, отсега нататък това ще бъде твой кон, Теа. Не мога да го задържа, тъй като ти загуби своя по моя вина.
Очевидно гузната съвест измъчваше Селена, щом като бе готова дори да пожертва коня си.
— Уеър сигурно може да вземе кон от своите хора.
Лицето на момичето се озари.
— Би било чудесно. — Тя се поколеба за миг, след което избоботи: — И ще ви бъда задължена, ако Кадар не научи за тази глупост.
— Ваден те изненада. Не е било никаква…
— Не, беше глупаво.
Очевидно Селена не искаше да я утешават.
— Добре, двамата с Уеър изобщо няма да споменаваме за случилото се.
Селена си тръгна и промърмори:
— Изобщо не ме интересува дали ще ме сметне за глупачка или не, след като самият той така идиотски се излага на опасности!
Теа отново погледна към равнината. Ваден почти не се забелязваше вече.
— Нима се чувстваше толкова сигурен, че няма да те убие? — попита тя Уеър.
— Не.
Тя се извъртя рязко.
— Защо тогава пое такъв риск?
— Не знаех дали ще го победя в двубой. Ако обаче той ме убиеше, щеше да се принуди да убие и теб.
— И затова склони глава под меча му, така ли? — Ръцете й сякаш се вцепениха. — Иде ми да те убия! Прав е Ваден, като казва, че си безумец и глупак.
— Беше единствената възможност да спася всички нас.
Теа цялата потрепери, спомняйки си на какво разстояние профуча мечът покрай главата му.
— Той наистина ли те е предпазвал всичките тези години?
— Така ми се струва. — След което добави, без да изпуска от погледа си отдалечаващата се точица: — Милостиви Боже, поне се надявам да е било така.
— Твърде голям риск заради едната надежда!
Най-сетне той се обърна към нея и се усмихна.
— Как можа да го кажеш? Та нали тъкмо ти ме учеше, че трябва да се надявам.
Пет дни след като Теа, Уеър и Селена се добраха до Хафир, пристигнаха и каруците от Дундрагон.
В долината заприиждаха кола след кола, натоварени с покъщнина, предмети и хора. Други мъже, жени и деца пеша следваха колоната.
При тази гледка Уеър подсвирна с уста.
— Надявам се да не ни потрябва втори кораб.
— А ти какво очакваше? — попита Теа. — Както виждаш, повечето хора предпочитат свободния избор. Тук те са повече или по-малко роби. Освен това осъзнават, че ще се грижиш за тях и в онази далечна страна. — Както щеше да закриля нея и да се грижи за нейното добруване. — Питам се дали… — Тя не продължи, тъй като зад втората кола съзря Ясмин. — Ето я и нея. — Разчиташе на Ясмин, но все пак не бе напълно изключено тя да остане по тези земи. Завтече се към вярната прислужничка. — Ясмин, така се радвам, че идваш с нас. Страх ме беше, че ще се наложи по-късно да пратя някого да те доведе.
— А къде другаде да ида? — отвърна Ясмин. — Естествено, бих предпочела Дамаск пред този кораб, който ще ни откара дявол знае къде. Никога не съм плавала по море. Казват, че било страшничко.