— Знаеш ли какво каза току-що? Скъпа моя, никой от нас не е в безопасност. Опитвам се да те убедя, че ние двамата с теб постоянно сме изложени на смъртна опасност, а ти се тревожиш за Кадар.
— Това е нещо друго.
— Защото Бог ме спаси веднаж и ти си убедена, че Той никога не ще зачеркне своята собствена намеса в делата ни, така ли?
— Да. За да му напомням винаги извършеното, докато съм до теб.
Той докосна леко с устни слепоочието й.
— Значи трябва да те охранявам много добре, за да си подсигуря оцеляването. Умно. Да ме натовариш с подобно задължение.
— Жените просто са по-умни от мъжете. Насъскваме ли хората да се избиват взаимно? Не. Ние само се опитваме да градим, а не да рушим постигнатото. Колкото повече разсъждавам за тези неща, толкова по-леко ми става на душата. Защото Ашера е онази част от Бога, която въплъщава както плодородието, така и мъдростта.
— Няма да мине много време и ще започнеш да твърдиш, че е онази част, която е сътворила Небето и земята — каза той сухо.
— По този въпрос ще мисля тепърва. — Погледът й се спря на Кадар. — Дали знамето е у него?
— Може би никога не ще научим. Той се забави доста. Вероятно му е било необходимо повече време, докато намери човек, по когото да изпрати знамето на тамплиерите.
— Надявам се, че се е случило точно така. — Внезапно й хрумна нещо. — Да не би да е използвал знамето като разменна монета в преговорите си със Синан?
Уеър поклати глава.
— Нали си спомняш как ни предупреждаваше да не споменаваме пред Синан нито думичка за знамето?
Тя също не вярваше, че Кадар е отишъл при стареца, но се зарадва, че и Уеър потвърди предположението й.
— Той обаче каза също, че на Синан е известно всичко, което става в тази страна.
— Защо се тревожиш? — Той отклони поглед встрани. — Нали самата ти подчерта, че знамето не притежава сила?
Не бе справедливо от нейна страна да му разваля настроението, и то без всякаква причина. Двамата бяха длъжни да забравят тази опустошена от войни страна, заедно с всичките му там знамена и лъвски тронове, които сякаш живееха собствен живот.
— Може би един ден ще разберем какво е станало с него. — Хвана го под ръка. — А сега нека видим как са натоварили коприните в трюма.
— А след това всички се качваме на борда. — Той ускори крачка. — Отплаваме със среднощния прилив.
Епилог
Две години по-късно
7-ми септември, 1193-та година
Монтдю, Шотландия
Селена стоеше в очакване върху скалата, от която се виждаше цялото пристанище.
Кадар я съзря още щом корабът навлезе в малкия залив, но тя не се помръдна, докато го привързваха за кея. Просто стоеше изправена, с ръце, изпънати и свити в юмруци, с кафявата си рокля, която поривите на вятъра бяха прилепили към тялото й. Прилича на човек, готов да воюва с целия свят, помисли си Кадар. Той й помаха и пое по мостчето към брега.
Тя не отвърна на поздрава му, тъй като вече тичаше по стръмната пътека към кея.
Той я прихвана още преди тя да стигне долу. Толкова много живот, такава пламенност в едно момиче! Прииска му се да я привлече към себе си и да докосне лъскавата червена коса, спускаща се по раменете й.
— Трябваше да си вземеш наметката.
— Само това ли ще ми кажеш? Нямаше те цели четири месеца!
Той размаха показалец пред носа й.
— Да не би цялото това време да си прекарала на тази скала в очакване на моя милост? Учудвам се, че не си се превърнала в статуя.
— Надуто магаре такова! Дори и да съм те очаквала, било е не за друго, а за да чуя първа дали нашите бродерии са имали успех.
— Огромен успех! Испанските търговци бяха буквално заслепени от вашето изкуство. Нося ви цяла ракла злато.
— Следващия път трябва да вземеш и мен.
— О, така ли?
— Да. — Тя се закатери нагоре по хълма. — Нужно е и друг човек да се научи да продава нашата коприна. Ти прекаляваш с риска. А ако ти се случи нещо? Какво ще правим тогава?
— Ами ще кършите ръце и вечно ще скърбите за мен.
— Не обичам такива шеги. — Внезапно Селена се обърна към него. Очите й заискриха. — Вземи ме със себе си.
Много време бе изминало, откакто за последен път се взря в тези нейни очи. В този миг осъзна, че защитната стена, която си бе изградил за пред нея, постепенно се пропуква.
— За да надзираваш търговията ли?
— Вземи ме със себе си. Нуждаеш се от мен.
— Хм, това е вярно. — Позволи си да докосне страната й. Прониза го блаженство, сякаш златен порой се изсипа върху му. — Но не за да ми надзираваш сделките.
— Не — пошепна тя едва чуто.
Той предчувстваше, че това ще се случи скоро, но моментът го завари неподготвен.