— О, какво могъщество излъчваш само — започна Кадар насмешливо. — Да де, да променяш хода на историята по твое лично усмотрение… — Той се усмихна. — Жалко само, че не можеш да си позволиш да напуснеш тези зидове без цял отряд войници.
Лицето на Уеър не трепна — бе свикнал с жилото на приятеля си.
— Никой не ме задължава да стоя зад тези стени. Взел съм това решение без каквато и да било принуда.
— Защо тогава стоиш тук? Защо изобщо се чувстваш принуден да избираш между Саладин и Конрад? Та те и двамата са ти еднакво безразлични, нали?
Уеър впи поглед в дъното на бокала си.
— Бог ми е свидетел, това копеле не е в състояние да ме принуди, на каквото и да е.
Кадар поклати глава.
— Всъщност тамплиерите би трябвало да са премахнали у теб порока на горделивостта.
— Как изобщо ти хрумна подобна мисъл? Никъде на този свят не съществува горделивост, по-голяма от тази на тамплиерите. — Уеър се изправи на крака и остави бокала до себе си. — Може би ги надминава единствено Кадар Бен Арно. Кадар, стой настрана от гъркинята. Похотта прави мъжете лесно раними.
— Аз просто изпитвам съчувствие към нея. Въпреки че съм мъж и да си призная, понякога и мен ме обзема плътско желание. — Кадар се усмихна. — Гърдите й наистина са очарователни.
Бели, пълни, увенчани от розови връхчета.
Споменът за тях връхлетя Уеър и заедно с него нова гореща вълна обля и болезнено напрегнатите му слабини. Нямаше разумно обяснение за огромната възбуда, която го обзе. Предната нощ бе извикал жена при себе си и я облада три пъти, преди да потъне в сън. Но въпреки всичко желанието се бе появило отново — по-болезнено от когато и да било. Едва ли неотразимата й женственост. Вероятно всичко се дължеше на гнева й, на нейната опърничавост. Всички жени, които бе довел в Дундрагон, за да задоволяват мъжките му потребности, до една се подчиняваха доброволно на неговите желания. Естествено, новото предизвикателство раздразваше сетивата му.
— Уеър! — започна Кадар с предупредителен тон и впи поглед право в лицето на приятеля си. — Тя все още не се е възстановила.
— Ами като е така, бъди така любезен да я подхраниш както си му е редът, та да я отпратим по-бързо оттук — рече той с ироничен тон, след което добави: — Щом се озова близо до нея, тя сякаш забива трън в лапата ми.
— Добре, ще сторя каквото мога. — Кадар набърчи чело. — Могат да се появят и някои трудности. Не съм сигурен дали тя има къде да отиде. Твърди, че са убили баща й по време на онова нападение. — Поклати недоверчиво глава. — Мисля обаче, че е била сама.
— И според теб защо й е да лъже?
— Защото крие нещо. Била е в края на кервана, тоест там, където разполагат най-бедните. Съмнявам се дали преди нападението на Хасан е притежавала нещо повече от онова, което открихме при нея. Жена без средства, пътуваща сама… — Кадар замълча за миг. — Поела е огромен риск. Единствено крайното отчаяние може да накара човек да се изложи на такава опасност.
Уеър не искаше и да чуе за отчаяние — това чувство му бе нещо като верен спътник. Изобщо не можеше да става и дума в него да възникне някакво чувство, което да го обвърже с това същество.
— Тя трябва да си върви. Открий проблема й и го разреши.
Кадар кимна.
— Ще опитам. Трябва обаче да проявиш търпение.
За Уеър обаче такова понятие не съществуваше.
— Разреши го, иначе аз подхващам нещата. — Тръгна към вратата. — Стъмва се. Ще проверя укрепленията. Ти идваш ли?
Кадар само поклати глава.
— Не, смятам да размисля по въпроса. По-добре да проверя дали соколите са преживели моето отсъствие.
Както и очакваше, стражите изпълняваха службата си извънредно съвестно, качество, на което Уеър ги бе обучил с упорити усилия. Пред погледа му попадна някакво момче, което тичаше из двора и запалваше многочислените факли една след друга. Уеър се разгневи от видяното. Бе наредил на Абдул да не наема от селата на служба в Дундрагон хора под шестнадесет години. На следващия ден щеше да изпрати момчето у дома му.
Пристъпи бавно към края на галерията с бойниците. Слънцето бе вече залязло, а пурпурът на вечерния здрач се разстилаше като мека мантия над върховете срещу него.
Но на склона на последния връх проблясваха някакви искрици в мрака. Огън с размерите на иглен бод. Лагерен огън.
Видяното не представляваше изненада за него. Защото този огън присъстваше постоянно на това място. Всяка вечер той изминаваше цялата галерия и наблюдаваше сигнала, който му намигаше упорито от мрака, сякаш за да му напомни, че дори и скрит зад тези зидове, за него сигурност и безопасност не съществуват.