Теа осъзна с болезнена яснота, че Ваден познава отлично Уеър. Този факт представляваше в момента по-силно оръжие от меча, забит недалеч в пръста.
— Престани да се играеш с нас. Как откри къде сме се заселили?
— Старецът от планината.
Уеър поклати глава.
— Никога не би съобщил подобно нещо на тамплиер. Ти щеше да си покойник още преди кракът ти да пристъпи прага на неговата крепост.
— Точно натам бяха тръгнали нещата. На няколко пъти бях на крачка от смъртта. Изобщо бавна и мъчителна работа. Но го издебнах и се промъкнах при него, какъвто бе и случаят с теб, Уеър. — Той се усмихна. — Накрая обаче цялата история започна да му доставя удоволствие и той ме допусна по-близо до страховитата си личност. После изтече почти цяла година и най-накрая измъкнах от него необходимите ми сведения. Ти изобщо не го интересуваш, но трябваше му обещая да не пипам приятеля ти Кадар.
Каква невероятна история! И все пак Теа можеше да си представи стареца и Ваден един до друг. Тъмата и светлината на едно място, и двамата притежаваха в себе си някакво ядро, твърдо и студено като желязо.
— Защо най-сетне не ни оставите на мира?
Той се обърна към нея.
— Тази мисъл ме е спохождала неведнъж. Честно казано, за малко да ви обърна гръб вовеки веков. Само че се оказа невъзможно да осъществя намерението си, скъпа моя.
— Защо? — попита Уеър.
Върху лицето на Ваден се изписа насмешка.
— Уеър, Уеър, няма ли най-сетне да поумнееш? Я се погледни. Иска ти се да кажа, че съм се променил и че си оставаме завинаги приятели. Само че аз няма да се променя, а и нищо на този свят не трае вечно.
— Защо си дошъл тогава?
Усмивката по лицето на Ваден угасна.
— Вярно, че не съм се променил, но за свой огромен ужас установих, че вече не съм склонен да платя коя да е цена на света, който обитаваме. По-добре да поема някакъв риск, отколкото да стоя безпомощен, принуден да наблюдавам кланета като онова в Акко.
— Твоята Джеда, така ли? — промърмори Уеър.
— Може и така да е. Казвам го, макар и да ми е неприятно да призная, че е възможно и да си прав. — Той вдигна равнодушно рамене. — Именно по тази причина ти си вече покойник, Уеър.
— Не! — Теа пристъпи напред със свити юмруци.
— Почакай! — предупреди я Уеър.
— Тя ми прилича на човек, който се кани да ме нападне. — Ваден се усмихна едва забележимо. — Започвам да разбирам защо цели две години си залагал живота си на карта, за да й служиш.
— Ще продължавам да й служа през всичките години, които ми остават да живея. — Уеър изгледа Ваден с присвити очи. — Ако ми е писано да живея по-дълго.
— Каква всеотдайност! Бях убеден обаче, че и тя няма да иска да живее без теб, затова и тя вече е покойница.
Уеър се вцепени при тези думи.
— Какво искаш да кажеш?
— След толкова години дебнене и преследване аз най-сетне те сварих беззащитен и изпълних задължението си, възложено ми от ордена. Наложи се вие и двамата да се простите с живота си пред стените на Дундрагон. Смъртта си намери и вашият приятел Кадар, когато понечи да ви защити. Тленните ви останки бяха довлечени в крепостта и вашите верни хора ги погребаха.
Теа сякаш започна да разбира за какво става въпрос.
— И по този начин накарахте Ордена да повярва, че сте ни убили, така ли?
— Аз натирих конете ви пред себе си, за да оставят следи — доказателство, че сте били преследвани и сте бягали. — Той отново вдигна рамене. — Вие обаче облекчихте задачата ми и за мен не бе трудно да прикрия изчезването ви. Дундрагон бе напуснат от обитателите си и аз го опожарих до основи. Пламъците все още се виеха, когато от Ел Сунан запристигаха нашите братя тамплиери.
— От Ел Сунан ли? — повтори Теа. — Но нали онзи път ни казахте, че тамплиерите са само на един ден езда зад нас?
— Да кажем, че е била една малка заблуда. — Израз на задоволство се появи по лицето му. — Бях вбесен от поведението на Уеър и реших, че ще му бъде от полза, ако го постресна малко. И тъй като не желаех да ми се пречкате из краката, докато подготвям цялата бутафория около вашата смърт, изпратих вест на Робер дьо Сабл, че според ширещите се слухове Кемал се е завърнал в Ел Сунан и наляво и надясно се кълнял, че ще вземе да изгори знамето. В резултат на което Дьо Сабл реши да поотложи атаката срещу Дундрагон и първо да завладее знамето като дар за Ричард.
— Доста си се постарал, не може да се отрече — рече Уеър.
— Не ме обременявай с похвали, които не съм заслужил. Всичко, което съм сторил, е било, за да предпазя и себе си, и теб. Робер дьо Сабл не е глупак и безумец като Дьо Ридфор, но ни за миг не би се поколебал да ме осъди на смърт, ако вземех да разглася онова, което ми е известно за лъвския трон.