— Все пак си бил изложен на голям риск.
— Вярно, така е. Сега доволен ли си?
По лицето на Уеър се разля широка усмивка.
— Благодаря ти.
Ваден поклати глава съжалително.
— Наистина си неспасяем случай. Винаги ще си останеш същият.
— Но защо сте дошли чак дотук? — попита Теа. — Не казахте ли сам, че сте решили повече да не ни преследвате?
— Точно така е. — Той стисна здраво устни. — Само че трябваше да ви донеса нещо. — Той бръкна в торбата, закачена на седлото, и извади оттам някаква купчинка копринен плат, която подхвърли на Теа. — Така, спасих се най-сетне от това чудо.
Тя разгъна плата и внезапно я заля вълна от страх.
— Знамето! — пошепна, останала без дъх. — Значи Кадар го е изпратил на тамплиерите, а вие отново сте го отнели от тях, така ли?
— Кадар ли? Какъв Кадар? — Той поклати недоумяващ глава. — Не разбирам какво искате да кажете. Защото аз лично го откраднах от Кемал в нощта, в която Уеър го атакува.
— Значи вие сте го убили! — промълви Теа.
Той за пореден път вдигна рамене.
— Бях длъжен да отнема това знаме, тъй като не един и двама братя от ордена разпознаха върху него лъвския трон. Исках да го занеса на Дьо Сабл.
— Значи си следвал Кемал чак от Акко, така ли? — попита Уеър.
Ваден кимна утвърдително.
— Знамето бе у него и след клането бях наясно, че той ще ме доведе право при теб.
— А защо все пак не предадохте знамето на Великия магистър? — поиска да узнае Теа. — Защо ми го носите на мен?
— А защо не? — Той поклати глава. — Първоначално Дьо Сабл желаеше знамето, за да го връчи на Ричард. Маршалите обаче му обясниха какво представлява гербът. Тамплиерите превзеха Ел Сунан и от своя страна подхванаха легендата за едно бойно знаме, което носи победи на притежателя си благодарение на магическата мощ, стаена в него. Чиста глупост, разбира се, но сметнах, че е по-добре чрез знамето да не подтиквам Ричард и тамплиерите отново да проливат невинна кръв. Затова съобщих на Дьо Сабл, че по всяка вероятност знамето е станало жертва на пламъците. — При тези думи погледът му отново се спря на Уеър. — А известно ли ти е, че Ричард така и не успя да превземе Йерусалим?
— Не, вестите от външния свят трудно достигат до нас.
Ваден огледа бавно пустата местност около тях.
— Не се учудвам. Ричард подписа договор със Саладин и прекрати кръстоносния поход. По обратния път към Англия обаче е бил пленен от херцог Леополд Австрийски, който е поискал откуп за него… Да пукне в подземията дано — добави той ядовито. После сложи отново шлема на главата си. — А сега ви пожелавам щастие и дълъг живот. — Поклони се церемониално и добави с насмешка: — Ако, разбира се, ми разрешите да се оттегля, милейди, без да ми отсечете главата.
— Почакай. — Уеър пристъпи напред. — Остани поне да пренощуваш.
Ваден поклати глава.
— Изпълних задачата, която ме доведе дотук. Остана ли, ще се наложи да гледам как един голям воин се е превърнал на котенце, свито на кравай до огнището. Непоносимо!
— Ти просто се боиш — изрече Уеър с тих глас. — Все пак не е изключено един ден и ти да решиш, че си струва човек да създаде домашно огнище, нали?
— Може, обаче ти никога не ще го научиш. — Ваден обърна коня си и се спусна надолу по склона.
— Не се завръщай — извика Уеър след него. — Имаш ли там нещо свое, нещо или някой, който да те очаква?
— Не. Приключих с Ордена.
— Остани тогава при нас. Животът тук също не е скучен. Сред тези планини човек трябва се бори повече откъдето и да било другаде по света.
Ваден се усмихна.
— Упражняваш върху мен благородно влияние. Нещо твърде обезпокоително.
— Ваден — намеси се и Теа. — Защо сте изминали целия този дълъг път, щом като не сте решили да останете тук? Защо просто не изгорихте знамето, след като не сте искали да попада в ръцете на онези хора?
— Не бях в състояние да го унищожа. — Той закова коня си до мястото, където бе забит мечът, наведе се и го изтегли от земята. — Бях длъжен да ви го предам.
— Защо?
Той се намръщи недоволно.
— Какво значение има защо?
Очевидно не желаеше да говори по този въпрос, но тя настоя.
— Странно, да поемете на такъв дълъг път, и то без да…
— Проклятие. — Той ги изгледа през рамо и на лицето му се изписа дълбоко разочарование, както и необичайно смущение. — Донесох го, защото нямах друг избор. То пожела да дойде тук. — Заби крака в слабините на коня и препусна.
Загледана след отдалечаващия се ездач, Теа здраво хвана творението в ръцете си.
„Спасих се от него“, бе казал той, когато й подхвърли знамето.