Той отметна глава назад и се разсмя шумно.
— Имаш змийски език, отровен. Добре, че съм пил — така боли по-малко.
Така боли по-малко.
При тези думи отпаднаха и последните й съмнения относно присъствието й на това място в този момент. След като виното бе в състояние да смекчи нрава му или дори да го победи, значи все още имаше надежда за успех. Възможно бе дори да изкопчи и обещание, което той никога не би й дал в трезво състояние.
— Сега в състояние ли сте да ме изслушате и да разберете какво ви казвам?
Погледът му се плъзна към прозореца, откъдето се откриваше гледка към планината.
— Аз никога не падам толкова ниско.
— В такъв случай ще остана и ще разговарям с вас. — Тя се отправи към камината и седна на един стол, покрит с възглавници.
— Колко любезно от твоя страна.
В този момент тя седеше наравно с долната част на тялото му и се стараеше с всички сили да не гледа към него.
— Няма ли да се почувствате по-добре, ако се покриете с нещо?
— Не. — Той отпи глътка. — Всъщност ти защо не спиш вече? Кадар ще се притесни, когато разбере, че пилееш така силите си.
— Не мога да заспя, първо трябва изложа пред вас молбата си.
— Да, но нали казваш, че не желаеш да ми се отдадеш?
Тя успя да потисне гнева, който я заля.
— На този свят жените не съществуват единствено заради половия акт.
Той се облена назад и примига няколко пъти.
— Вярно, не всички жени. Ти обаче ми изглеждаш твърде подходяща за този вид развлечение. — Смръщи чело и се загледа в дебелата плитка, легнала върху лявото й рамо. — Не обичам сплетени коси. Искам да видя косата ти разпусната върху раменете. Както днес следобед.
При спомена за тази сцена тя поруменя.
— Винаги я нося така.
— Хайде, пусни си косата.
— Ще ми пречи.
— Ако искаш да те изслушам, трябва да я разплетеш.
Тя стисна зъби. Може би трябваше веднага да си отиде. Но пък той бе изказал желанието си не толкова със заповеден тон, колкото сръдливо, като някакво малко момче, което иска да наложи волята си на всяка цена. Сигурно нямаше да й навреди, ако проявеше отстъпчивост по този въпрос. Тя развърза лентата и плитката, разтърси глава и косата й се разстла по гърба.
Той кимна одобрително.
— Отлично. — Сега погледът му се спря на памучната й одежда и тя замря.
Но той произнесе само:
— Колко е грозна. Изчезваш цялата в нея.
Тя съзнаваше, че такова е било и намерението на Ясмин, но не протестира, защото дрехата й харесваше.
— Чиста е и спретната.
— Без нея изглеждаш по-добре.
— Дойдох с молба за услуга — промени тя насоката на разговора.
— От мен не очаквай нищо. По-добре помоли Кадар.
— В този случай обаче нямам друг избор. Работата трябва да се свърши бързо и аз…
— Бокалът ми е празен. — Той се изправи и пое към една маса в края на помещението, върху която имаше стомна. — Хайде, слушам те. Не съм ли ти казвал още, че гласът ти звучи доста приятно? Като мед…
Не можеше да отдели поглед от него. Странно, но този исполин се придвижваше грациозно като лъв — разкошен образец на хищник. Гривата му се стелеше върху широките плещи, покрити с белези от бойни рани. Бедрата и прасците пращяха от сила, а тялото и задните части бяха стройни и мускулести. Окосмен черен триъгълник затуляше гръдта, втори такъв ограждаше мъжествеността му.
Той си наля вино и вдигна поглед.
— Е, казвал ли съм ти?
В първия миг не разбра въпроса му, но бързо се досети, че става въпрос за гласа й.
— Не, вие ме сравнихте със змия.
— А аз откъде да зная дали змийското ухапване е болезнено? Защото може да бъде сладко като мед чак до предсмъртния ти гърч, нали? — Той постави обратно стомната на масата и отново тръгна към нея. — И така, казвай каквото има да казваш.
— Що се отнася до мен, не ми се ще да ме хапят, за да разбера боли ли или не.
Той седна отново.
— На мен също не ми се ще. Само понякога, когато съм смъртно изморен, ми се струва, че вечният покой има смисъл. — Замълча за миг, след което продължи дръзко: — Но се съмнявам, че в ада човек ще намери вечен покой. Ето защо не поемам подобен риск. Освен ако не се наложи, разбира се.
Слисана, тя се вторачи в него.
— Нима не сте убеден, че ще се озовете на небето? Та вие сте воин, а нали папата обеща опрощение и божествена награда на всички кръстоносци?
— Тъй, а в замяна на това същите тези кръстоносци трябва да подложат на заколение неверниците и да изпратят плячкосаното в Рим. — Виното се плискаше в чашата му. — Не съм в състояние да си спомня точно колко души съм убил през живота си. Веднаж, докато бях пиян, се опитах да ги преброя, но се оказаха прекалено много. Някак не ми се вярва обаче, че Господ може да прощава повече от папата. — Той размърда плещи, сякаш иска да снеме някакъв товар от гърба си и изпи чашата си до дъно. — Ето защо трябва да се забавлявам, докато ме има на този свят. Сега ясно ли е?