— Пили сте много и тя сега не ви трябва. Оставете клетницата да почива в леглото си.
— Тук съм. — Жената се стрелна покрай Теа и се завтече към Уеър. — Знаех, че не ще ми се гневите дълго. — Тя коленичи пред него и прилепи устни върху вътрешната страна на бедрото му. — Простете ми. Ще направя всичко, за да забравите безсрамието ми.
При тези думи тя го замилва, загали с език, с ръце пред погледа на Теа, потресена от видяното.
Той откликна на ласките — недвусмислено и безсрамно.
Ръцете му се вкопчиха в страничните облегалки на стола, а погледът му срещна нейния. Лицето му се наля с кръв, а чувствените устни сякаш бяха набъбнали още повече.
— Остани — произнесе той с предрезгавял глас. — Гледай. Желая да присъстваш.
Тялото й пламна и огънят достигна страните й. Благовонията, ароматът на мускус и пламтящ кедър пронизаха обонянието й. Помещението сякаш бе заредено докрай с енергия, пулсираше, изпълнено с еротични образи, шумове, благоухания. Невидима сила пристегна гръдта й. Задъха се.
Той издържа на погледа й.
— Остани — повтори.
Тя се обърна и хукна нагоре по стъпалата. Сърцето й тупкаше до болка, а по тялото й пробяга пареща тръпка. Може би той бе прав и наистина бе създание Луциферово. Боже на небесата, никога не бе усещала нещо подобно и… наистина изпита остро желание да остане в залата, в която се ширеха грях и похот.
Но не да наблюдава отстрани.
— Къде е онзи проклет кош?
Теа разтвори стреснато очи. Пред леглото й бе застанал Уеър.
— Какво? — Тя седна, притискайки завивката към себе си. Още не се бе зазорило, сумрак изпълваше стаята й. — Какво правите тук?
— Коша!
— Той си е мой — възнегодува тя. — Не можете да ми го вземете.
— Искам не коша, а само един лист — за да открия дървото.
Удивена, тя вдигна поглед.
— Ще потърсите черница, така ли?
— Нали ти обещах… или не си спомняш? — изръмжа той.
— Сега ли?
— Много питаш. Търпението ми се изчерпа. Главата ми буквално бучи, стомахът ми се бунтува, а и доспехите ми тежат като падащ мост на крепост. Затова казвай къде е този дяволски кош.
— До прозореца. — Изправи се бързо в леглото, загъна се със завивката и скочи на крака. — Но не ви трябва листо. Идвам с вас.
— Отвори коша!
Тя дръпна закопчалката и вдигна капака.
— Не са останали много.
Изпълнен с погнуса, той се загледа в гърчещата се маса гъсеници.
— Сили небесни, сякаш гледам в стомаха си. — Облегна се на перваза. — Дай ми най-сетне едно листо.
Теа се пресегна предпазливо и извади половин лист.
— Не са останали по-големи. — Съзря малка гъсеничка върху повърхността на листа и внимателно я пусна обратно в коша. — Само че няма да ви е нужно, защото ще ви помогна в търсенето.
Той пое внимателно листото и се обърна.
— Ти оставаш тук. — Още недоизрекъл тези думи, и вратата се тръшна зад гърба му.
Тя пусна завивката, пресегна се към роклята, затегна колана около талията и затърси сандалите си. Взе ги в ръце, излетя от стаята и се спусна по студените каменни стъпала към двора. Пред очите й млад воин бе хванал юздите, а Уеър се метна на седлото.
— И аз идвам. — Заподскача на куц крак, обувайки същевременно единия сандал. — Без мен ще загубите много време. Безсмислено е.
Той не удостои думите й с отговор.
Теа успя да напъха и втората обувка на крака си.
— А ако донесете листа от друго дърво?
— В такъв случай ще ида отново и ще намеря истински листа.
— Аз ще му помогна. — Яздейки, Кадар се приближаваше към тях откъм конюшните. — Едва ли ще се отдалеча много. Зрението ми е като на сокол. От километри различавам и най-малкото листенце.
— Ти също оставаш тук — прекъсна го Уеър.
Кадар поклати глава.
— Необходим съм ти.
— Не ми е нужен никой. Тръгвам сам.
Кадар се прозя.
— Много ми е рано още за спорове. Вземи охрана със себе си и ще остана тук на драго сърце.
Погледът на Уеър се спря на планината.
— Няма да излагам хората си на опасност, след като не мога да им предложа плячка.
Опасност ли? Теа изгледа смаяна двамата мъже.
— В такъв случай се налага да те придружа — повтори Кадар твърдоглаво, — за да пазя собствеността си.
— Не съм твоя собственост.
Кадар подкара коня си.
— Надявам се, че си взел провизии в чантата. Защото ние не се храним с листа като бубите, нали?
— Ти няма да идваш с мен.
Кадар се усмихна на Теа.
— Трябва да ни имаш доверие. Ще помогнем на животинките — за да не ти измрат.
В този миг Уеър изрече със студен глас:
— Не става дума за игра. Минеш ли тази порта, смятам да те сваля най-грубо на земята. Ти просто няма да дойдеш с мен, ясно ли е?