Но връщане назад нямаше. Ще свикна с всичко, опита се да си внуши тя. Бе убедена, че ще се справи с всякакви несгоди.
Теа нагласи каишите на кошницата върху раменете си и потегли по горещите, прашни следи на кервана.
Глава първа
27-ми април, 1189-та година.
В Сирийската пустиня
Пред погледа й мержелееше сребристият пясък, облян от лунната светлина, а планините на хоризонта сякаш се извисяваха на цяла вечност разстояние от нея.
Теа се спъна, падна на колене и отново се изправи с усилие.
Трябваше да се движи, все напред и напред.
Нощта не биваше да премине напразно. Защото тъмнината не бе тъй жестока както изгарящата светлина на деня. Нощем бе съвсем мъничко по-лесно…
Запреглъща мъчително. Прониза я панически страх. Милостиви Боже, гърлото й бе съвсем сухо. Задушаваше се.
Вдиша дълбоко въздух — трябваше да поуспокои неистовия ритъм на сърцето си. Страхът бе враг, не по-слаб от пустинната жар. Не, ако се наложеше, нямаше да се побои да изпие и последните глътки вода от меха.
Може би утре ще се добере до някой оазис.
Или дори до Дамаск. От толкова време бе вече на път — градът не можеше да е много далеч.
За отчаяние не можеше да става и дума. Не бе се измъкнала от онези диваци, за да позволи пустинята да я победи.
Все още бе в състояние да се съсредоточава. Все още можеше да преглъща. Слава на Бога, все още не бе достигнала до точката на пълното отчаяние. Залитайки, Теа продължи да се движи напред.
Мисли за хладина, за гладки повърхности, за искрящи златни нишки, втъкани във фин брокат! Мисли само за красиви неща… та този свят не се състои единствено от пустиня, нали?
И все пак в този миг пустинята и светът се сливаха в едно. До ума й не достигаше нищо друго, освен мисълта за парещия пясък през деня и за сенките, плъзнали из нощния мрак.
Но тази нощ сенките бяха по-живи от всякога, не тъй безплътни и сякаш много по-целеустремени. Те се носеха право към нея.
Като тътен на гръмотевица.
И не бяха сенки. Конници. Десетки конници. С доспехи, разискрени под сиянието на луната.
Отново онези диваци!
Да се скрие!
Но къде? Не съзря нито храст в пустошта около себе си!
Да бяга! Но нямаше сили.
Не, сила щеше да се намери. Щеше да я изстиска от себе си.
Залитайки, Теа пое отново напред. Мехът и кошът на гърба й я притискаха и забавяха крачките й.
Не биваше да изпуска нито едно от двете. Мехът означаваше живот. А кошът — свобода.
Чаткането на копитата се приближаваше. Някакъв вик…
Нещо сякаш я прободе отстрани. Само не падай, Теа.
Дробовете й изтласкваха въздуха мъчително. Болка!
Конете преминаха в галоп покрай нея, после се озоваха отпред, заградиха я от всичко страни…
— Стой!
Арабски. Сарацините. Диваци като онези, другите.
Тя се впусна слепешком напред, напразно дирейки някакъв проход между конете. Блъсна се в стена от желязо.
Не, не бе стена. Широка гръд, облечена в ризница. Огромни ръце в ръкавици обгърнаха раменете й. Тя започна енергично да се отбранява и забарабани с юмруци по ризницата.
Колко глупаво от нейна страна. Трябваше да бие по плът, не по желязо. Събра сили и удари врага в лицето.
Той трепна, изруга, а ръцете му притиснаха раменете й като менгеме. Прониза я остра болка и изписка.
— Не мърдай! — Изпод стоманения шлем я стрелнаха две светли очи. — Ако мируваш, няма да ти сторя нищо.
Лъжи, само лъжи.
Та нали тя бе свидетел на онова кръвопролитие, на насилието над жените, на убийствата…
Отново нанесе удар право в лицето му. И още един.
Хватката му я заклещи още по-силно и тя престана да усеща раменете си. Цялата сгърчена от болка, Теа вдигна бавно юмрук, за да потрети удара си.
— Да те вземат мътните! — Той пусна раменете й, ръката му се стрелна напред и я улучи по брадичката.
Пред очите й се разстла мрак.
— Отлично, Уеър. С един-едничък добре премерен удар успя да извадиш от строя тази беззащитна жена. — Кадар подкара коня си малко напред и се загледа към тялото, проснато на земята. — Следния път вземи се нахвърли върху някое детенце.
— Вместо да дрънкаш, по-добре ми подай меха — прекъсна го Уеър раздразнен. — Нямах друг избор. Ако не я бях сломил по този начин, щеше да се наложи да й строша раменцата. Та тя просто не ми се подчини.
— Да бе, какъв грях наистина! — Кадар слезе от коня и подаде на Уеър своя мях. — Не ти и хрумна да проявиш търпение и да обърнеш и другата страна, както ни учи Светото писание, нали?
— Вярно, не съм си и помислял за такава възможност. — При тези думи той отметна черната кърпа, която затуляше лицето на жената. — Вежливостта и галантността предоставям на теб. Аз обаче и занапред смятам да си служа с прости и сигурни средства.