— Уеър, аз… — Кадар млъкна в мига, в който срещна погледа на Уеър. После обаче въздъхна тежко. — Не е лесно човек да притежава същество като теб. Поне ще се пазиш ли?
Уеър кимна и насочи коня си към крепостните врати.
Да, той бе с доспехи. Теа не бе обърнала особено внимание на ризницата, но след словесната размяна между двамата наличието на доспехи придобиваше нов смисъл.
— Опасност ли го заплашва? Нали отива само до подножието на планината?
Кадар се загледа след Уеър докато последният прекоси портата и смръщи чело. — Рано е още — промълви. — Може и да се справи.
— Да не би разбойници да върлуват в планините?
Кадар само поклати глава.
— Не, не са разбойници.
Уеър изчезна от погледа им и Кадар се обърна към нея.
— Не се ядосвай. Вината не е твоя. Има неща, които не знаеш.
Наистина не зная още нищо, помисли си тя отчаяна. Всичко изглеждаше лишено от всякаква логика.
— Помолих само за няколко листа от черница, а съдейки по държането ти, човек ще рече, че съм поискала от него да превземе цял град.
Кадар се усмихна.
— Ако му беше наредила, той и с армия щеше да тръгне. Само че за една черница не би повел армия — гордостта му забранява. Вярно, Уеър твърди, че не притежава добродетели, но както виждаш, думите му не отговарят на истината.
— Не зная нищо за неговата гордост и достойнство. Просто придава прекомерно значение на нещо съвсем обикновено.
— Сигурно си права. — Кадар я подхвана за лакътя. — Сега обаче не можем да му помогнем с нищо, налага се да чакаме. Искаш ли да ми видиш соколите?
— Нима отглеждаш соколи? — Тя пое след него по стълбището. — За ловуване ли ти трябват?
— Да, за лов. Освен това обичам да ги гледам как се реят из небесата. Няма по-красива гледка от летящ сокол. — Той се спря за миг и двамата пристъпиха в двора на крепостта. — Първо обаче трябва да закусиш. Все още не си се възстановила напълно.
— Чувствам се малко уморена, но иначе съм здрава.
— Умората може да породи болест. Трябва да събереш силите си, за да отгледаш своите буби. Ти наистина ли бродираш толкова добре?
— Да, в Константинопол бях най-добрата в занаята. — Момъкът се позасмя и тя го изгледа учудено. — Наистина съм най-добрата.
— Не се и съмнявам. Просто съм запленен от липсата на каквато и да било скромност в думите ти. Впрочем сама по себе си самоувереността е възхитително качество. Тя е нещо като красив отблясък върху повърхност от благородно дърво.
— Значи, лорд Уеър ти е съобщил за разговора ни, така ли? Не бях съвсем сигурна дали е запомнил онова, което му разказах.
— О, той помни всичко. — Внезапно усмивката му угасна. — Но понякога тази му способност може да се превърне в проклятие.
— Да, така е. — Тя самата помнеше неща, които би предпочела да забрави колкото се може по-бързо.
— Не се учудвам, че ме разбираш толкова добре. — Кадар я въведе в просторната зала. — Така, а сега ще те нахраним. Защото иначе няма да се възхитиш на птиците ми, както заслужават.
Глава трета
— Това е Елеонор — изрече той и взе женския сокол от кафеза. — Не е ли красавица? Кръстил съм я на Елеонор Аквитанска.
Птицата бе наистина великолепен екземпляр.
— Защо?
— Понеже е също толкова своенравна и буйна, а и мрази пленничеството си. Трябваше ми повече от година, докато успея да я опитомя. — Той се разсмя шумно. — Може да се каже, че с нея съм постигнал по-голям успех, отколкото крал Хенри със своята Елеонор. Кралицата така и никога не му се подчини.
— Баща ти ли ти е разказал тази история?
— А, баща ми ли? О, не. Той просто е посял семето си в корема на майка ми и я е изоставил, без дори и да се обърне назад. Тя ми разказваше, че е загинал геройски в битка срещу нейния народ. — Кадар се усмихна и впи поглед в черните очи на сокола. — За съжаление обаче той така и не научи за върховното постижение на живота си — че е създал човек като мен.
Теа установи с учудване, че в тона му няма и капчица ожесточение.
— Нима не го мразиш?
— Като дете го мразех. Бях петгодишен, когато майка ми почина, а животът по улиците на Дамаск бе изключително жесток. Станах крадец — отритнат и от двете народности, чиято кръв тече в мен. — При тези думи напъха Елеонор обратно в кафеза и отвори съседния. — Но аз успях да се издигна над тези неща.
— Как си го постигнал?
— Със силата на знанието. Буквално крадях знания — точно както плодове от пазара. Просто гледах и попивах всичко възможно — и от французите, и от народа на майка си. — Той извади от кафеза другия сокол. — За свой ужас установих, че и едните, и другите имат право… а също и че се заблуждават относно повечето неща на този свят. Кажи ми, възможно ли е да мразиш, след като под слънцето не съществуват вечни и неоспорими истини? — Спря за миг и й подаде сокола. — А това е Хенри. Той не е буен и див като Елеонор, а и не притежава нейната целеустременост. Ако тя например съзре плячка, никога не се отказва от нея. Стигнал съм до извода, че по време на полет женските проявяват значително повече решителност от мъжките. — Погледът му пресрещна нейния. — Не си ли забелязала тази особеност? — Той нямаше предвид соколите.