— Първо обаче трябва да се издигнат във висините — отговори тя. — Лошото е, че винаги се намира някой, който да ги затвори в клетка и да ги използва. Дори и ти, Кадар. Нали?
Той кимна.
— Такава е природата човешка — рече той и сложи сокола обратно в клетката. — Когато обаче изпълнят предназначението си, ще ги пусна на свобода.
— Предназначението им е да ловуват, така ли?
— Всъщност по-скоро да залавят. — Той заключи внимателно клетката. — Саладин, а и някои от франкските пълководци използват пощенски гълъби, чрез които изпращат нареждания на войските си. От своя страна Уеър реши да им се противопостави — соколите пресрещат гълъбите и последните така и не достигат целта си.
Думите си Кадар произнесе с равен, едва ли не безразличен тон, но въпреки това тръпки побиха Теа, като си представи как жестоката, необуздана Елеонор умъртвява гълъба във въздуха.
— Животът е постоянна битка. Човек не може да я прекрати, единственото, на което е способен, е да си избира бойното поле — изрече той, сякаш отгатнал мислите й. — Достигне ли някой от гълъбите своята цел, загиват едни люде. А ако соколът залови гълъба, загиват други.
В гласа му не се долавяше и сянка на жестокост, но в съзнанието на Теа сякаш изникна образът на един друг Кадар — по-мрачен, по-непоколебим.
— И ти избра бойното поле на лорд Уеър, така ли?
— Да, за момента. — Той се разсмя. — Такава ми е орисията, спасих му живота преди време. Ето защо за мен е немислимо той да загине.
— По какъв начин се запозна с него?
— Раних го и го намерих да бере душа. Искал е да се скрие при стареца от планината, но не успя да се добере до него.
— Стареца от планината ли? Кой е той?
— Шейх Рашид ел Дин Синан, царят на асасините. Уеър бе намислил умен ход. Защото без покана всъщност никой не се осмелява да се приближи до владенията на Синан.
— А ти как се озова на това място?
— Познанието ме заведе там — усмихна се той. — Човек е длъжен да познава тъмните му пътеки не по-зле от светлите. Разбира се, понякога се случва да научиш твърде много и да проникнеш твърде дълбоко в дебрите му. Аз изгубих пътя и тъкмо решил да се връщам обратно в Дамаск, се натъкнах на Уеър.
— Той от кого е бягал?
Първоначално Кадар сякаш се поколеба дали да отговори, но после вдигна рамене.
— Всъщност всеки в тази страна знае за какво става въпрос, така че няма да издам никаква тайна, ако ти кажа, че е избягал от тамплиерите. Ти чувала ли си за тях?
— Нищо конкретно… само че представляват орден от монаси воини. Още, че са най-храбрите бойци на християнския свят, а и най-богатите. За огромни суми те предлагат услугите си както на търговци, така и на крале. Например Николас ги бе наел веднаж да охраняват един керван до Кайро. — Тя сбърчи чело, опитвайки се да си спомни точно какво още е чувала за ордена. — Голяма част от напечеленото се изпращало на папата, но оставало и предостатъчно за техните собствени съкровищници.
— Да, не е трудно да се досети човек защо папата се отнася тъй доброжелателно към тях. — Кадар леко прокара показалец по перушината на сокола. — А и защо е предоставил толкова власт на тамплиерите, от тях се страхуват повече, отколкото от Саладин.
— А защо преследват лорд Уеър?
— За съжаление те никак не си падат по блудни синове и се стремят с цената на всичко да ги изтрият от лицето на земята.
Тя поклати неразбиращо глава.
— Не ми е ясно за какво говориш.
— Уеър е бил тамплиер. Може би най-големият воин в ордена. Когато го прогонили, Великият магистър издал заповед да го убият.
Теа го изгледа, невярваща на ушите си.
— Нима е бил монах?
Кадар избухна в гръмогласен смях.
— И аз бях силно учуден… преди да го опозная по-отблизо. Характерът му е значително по-многостранен, отколкото може да си помисли човек.
Внезапно я връхлетя споменът за залата, осветена от огъня: той седнал, а Таса го милва с устни.
— Значи монах? — повтори тя.
— Стигнал съм до извода, че като преживяване битката на бойното поле може да те развълнува, да те разтърси така, както може да го стори и една жена. А пък тамплиерите са особен род хора.