— И защо са го изключили от редовете си?
Усмивката му угасна.
— За това трябва да питаш лично него.
— Мога да си представя. — Тялото на лорд Уеър от Дундрагон излъчваше чувственост с всяка своя пора. Такъв човек не би могъл да се придържа към правилата на въздържанието. — Той не е монах.
— Да, вече не е. — Кадар наклони глава встрани. — Е, аз ти казах за опасността, от която бяга Уеър. А ти, Теа от Димас, ти от какво бягаш?
Внезапната атака я връхлетя изневиделица. Беше се увлякла в желанието си да разкрие многопластовата личност на Кадар, а и удивителната история на лорд Уеър занимаваше ума й, така че последният въпрос я завари напълно неподготвена.
— Дойдох, за да отворя собствена работилница за копринено везмо.
— Наистина похвална цел. Само че тази страна не е гостоприемна към жените, които разчитат единствено на собствените си сили.
— Така е и в други страни, но аз притежавам високо ценени умения. Смятам да се установя и да си намеря работа, докато събера достатъчно пари, за да открия собствена работилница. Гражданите на Дамаск търгуват от много отдавна с качествени бродерии.
— Които обаче не са толкова добри колкото твоите, така ли?
Тя само разтърси глава.
— Липсва им въображение. Истинският творец проявява майсторството си както в предварителната скица, така и в изпълнението на работата. В Дамаск обаче от сто години постоянно повтарят едни и същи мотиви.
— Откога си в този занаят?
— От най-ранно детство. Не помня да съм правила нещо друго. Първо ме научиха да заплитам килими, но после майка ми успя да го убеди, че силата ми е във везмото.
— Го? Кой е той?
Всеки отговор я вкарваше в нов капан. Единственото сигурно нещо бе да не отговаря на въпроси. Тя обърна гръб на кафезите и отиде до прозореца. Крепостните съоръжения не се състояха единствено от зидове и укрепления, както й се струваше първоначално. На север се ширеше зелена площ, осеяна с дървета, която стигаше до стръмна скала и внезапно пропадаше надолу.
— От тази кула се вижда много надалеч. — Погледът й се спря обратно на върховете насреща. — Какви са онези къщи там на юг?
— Това е селото Джеда. Цялата прислуга и всички воини в Дундрагон са оттам. Един френски рицар възнагради Уеър с тази крепост като награда за военна подкрепа — тази страна се оказала твърде несигурна за вкуса на рицаря. Когато обаче пое обратно към Франция, той взе и своите хора, така че се наложи Уеър да набере офицери и войска сред младежите от околността. — Той поклати глава. — Военачалниците, постъпили на служба при Уеър, използваха претекста, че в борбата против Сатаната са оправдани всякакви средства. Не е безопасно да имаш за враг тамплиерите, затова никой не смее да премине открито в лагера на отстъпника.
— Значи и ти си в опасност, така ли?
— Обясних ти вече, че нямах никакъв избор. Той ми принадлежи. А и животът, прекаран с Уеър в тъмнината, ме научи на не по-малко неща, отколкото и пребиваването при стареца от планината.
Навсякъде сенки. Но все пак денят изглеждаше светъл и безопасен.
— Той би трябвало да се върне преди здрачаване, нали?
— Ако е рекъл Господ, да! — Кадар пристъпи до нея и се загледа в планините. — Не си ли дойде дотогава, тръгвам да го диря.
Поредното загатване за възможна опасност. Тя изобщо не бе в състояние да разбере тези люде. Смяташе Кадар за мек и изтънчен човек, а се оказа, че той се е учил от паплачта. А пък лорд Уеър, когото познаваше като брутален и безмилостен, очевадно рискуваше твърде много, тръгвайки да й търси черничеви листа. Не, нищо не изглеждаше ясно и очевидно в този непознат свят.
И все пак цялото това безредие бе за предпочитане пред задушаващия порядък в дома на Николас. Вярно, там имаше нужното спокойствие и можеше да се съсредоточи върху фината бродерия, но пък бе затворена в тясна клетка. Тук, в Дундрагон, тя бе по-свободна и в мига, в който крепостта останеше зад гърба й, животът й щеше да се нареди. Трябваше само да потърпи още малко.
— Можеш да ни вярваш — рече Кадар с тих глас. — Ние знаем какво означава да те преследват.
Уви, не биваше да има доверие в никого. Просто нямаше това право — в противен случай рискуваше и съдбата на Селена. Тя не отговори и Кадар се обърна с гръб към прозореца.
— Денят ще бъде дълъг. Искаш ли да изиграем партия шах?
— Не познавам тази игра.
— А някоя друга?
Тя поклати глава.
— Не съм се занимавала с подобни неща.
— Игрите са нужни. Те упражняват ума и разведряват душата.
— Не са ми необходими игри. Имам си своята работа.
Той я подхвана за лакътя и я побутна към вратата.