— Може пък точно на теб да са по-необходими, отколкото на мнозина други. Ела, ще те науча да играеш шах.
Следобед Уеър най-сетне се натъкна на горичка от черничеви дървета. Крайно време беше. Жегата го измъчваше, главата му бучеше, а настроението му бе паднало до най-ниската си точка.
С един удар на меча отсече голям клон и го изгледа как се сгромолясва на земята. Слезе от коня и се зае първо да обира листата, след което ги хвърляше в коша.
Света Дево, бе заприличал на някаква благородна девица, приклекнала на моравка в топъл майски ден! Това не е работа за рицар!
Какво ли количество трябваше да набере? При всяко приклякване изпитваше чувството, че главата му ще се търколи на земята наедно с шлема. Зае се да брули листата от клона. Хвърли мрачен поглед в коша и установи, че едва-едва са покрили дъното. Отсече следващия клон, а след това още един.
Достатъчно. Да мрат проклетите му гадини, ако не им стигнат тези листа, помисли си той с неприязън. Захлопна обратно капака и вдигна коша обратно на седлото.
Внезапно осъзна. Някой го наблюдава.
Започна да закрепва коша, но застина, преди да е приключил. Всички мускули по тялото му сякаш се бяха вцепенили.
Ваден.
Винаги долавяше присъствието на Ваден. Свързваше ги невидима нишка, която никой никога не бе прекъсвал. Каква ирония на съдбата. Да загине по този нелеп начин. Не в битка, а събирайки листенца за копринени буби.
Продължи да стои така, опрял глава на седлото. Как му бе омръзнало цялото това дебнене. Струваше му се, че е прекарал целия си живот в очакване точно на този последен миг. Внезапно го обзе абсурдното желание всичко да приключи веднаж завинаги.
Извърна се светкавично, свали шлема от главата си и погледна нагоре към скалистия склон.
— Тук съм, Ваден — извика той силно. — Хайде, само един точен изстрел в окото. По-лесно е, отколкото да търсиш отвор в доспехите?
Спомни си как веднаж стрелата на Ваден улучи противника точно в такъв тесен отвор. Този мъж бе надарен със сила, спокойна ръка и смъртоносен прицел. Уеър не бе виждал през живота по-добър стрелец с лък от Ваден.
Изправил глава, той стоеше в очакване на неминуемото.
Безмълвие. И никакъв съсък на летяща стрела.
Но въпреки всичко Ваден бе тук. Защо ли се бавеше още?
Уеър бавно намести шлема обратно на главата си. После бавно, бавно се покатери на коня.
Може би този ден Ваден не бе в настроение да убива. Само че този мъж никога не се влияеше от настроенията си. Единствената сила, която го ръководеше, бе леденият разум. Уеър продължи да изчаква — даваше на Ваден още една възможност. После подкара коня по посока на стръмната пътека, водеща към Дундрагон.
Все още бе възможно да изпрати стрелата в целта.
Ваден все още държеше под прицел тъкмо онова място в гърба на Уеър, където се събираха две отделни части от доспехите му.
Позабави се, а после бавно сведе лъка надолу.
Ако наистина желаеше да стреля, щеше да го стори още в мига, в който Уеър бе застанал в подножието на склона, вперил поглед нагоре. Можеше да го убие и така всичко щеше да приключи веднаж завинаги. Завръщането му в ордена нямаше да представлява проблем, а и тайната щеше да си остане запазена завинаги.
Ако узнаеше, че не е стрелял, Великият магистър щеше да погледне на действията му като на предателство към ордена. Загинеше ли Уеър, крепостта щеше да остане без закрилник, щяха да я сринат със земята и щяха да избият всичките й обитатели.
Ваден върна стрелата в колчана. До този момент не бе позволявал на Великия магистър да направлява действията му, нямаше да му го позволи и сега. В качеството си на избран изпълнител на присъди той сам бе в състояние да прецени кой да загине и кой да живее. Не бе напълно сигурен дали Уеър е споделил с някого какво е видял в съкровищницата. След онази нощ бе пролята предостатъчно кръв.
Заби шпори в хълбоците на коня и пое с нежелание по лявата пътека, която водеше на юг. После щеше да прекоси долината и на следващата вечер щеше да пристигне в Акко. Великият магистър бе изпратил вест — искаше да се срещнат в лагера в Акко. Не откликна на първата заповед, но все пак се налагаше да укроти избухливия, непостоянен темперамент на магистъра, в противен случай можеше да се стигне до грешки, които после трябваше отново да поправя.
Хвърли поглед към обезлистените клони, нахвърляни под дървото и набърчи чело. Какво, по дяволите, вършеше Уеър на това място?
— Върна се! — Кадар отмести стола, забравил за играта. — Чух подвижния мост. — Още недоизрекъл тези думи, той излетя от залата.
Теа се изправи и го последва. Почувства, че и тя споделя облекчението, което долови в словата на Кадар. От вниманието й не бе убягнала разсеяността му в последните два часа и неговата тревога се пренесе и върху нея.