— За мен бе удоволствие… — отвърна той с въпрос в очите.
— Теа. Аз съм Теа от Димас. — Внезапно я обзе панически страх — забеляза, че кошът не е на раменете й. — Откраднал си ми коша — възкликна тя гневно. — Къде е?
— Точно зад теб. Никога не ограбвам жени, Теа от Димас.
Облекчението, което почувства, бе последвано от срам, когато срещна укоризнения му поглед. Но всъщност трябваше ли да се срамува — та той все пак бе непознат човек?
Кадар й подхвърли някаква кожена кесия.
— Фурми и малко агнешко. Откога не си яла?
— Храната ми свърши вчера. — След като се измъкна от нападателите, тя задоволяваше глада си съвсем скъпернически с малкото останала храна. Отвори кесията, като се стараеше да не се нахвърли стръвно върху парчето месо. Макар и да беше сухо и жилаво, тя го задъвка, изпълнена с блаженство. — Ти не носиш доспехи… не си като другите.
— Защото не съм воин. За мен е варварин онзи, който се бие с копие и меч. Моето оръжие е разумът.
— Значи според теб и онзи лорд Уеър е варварин, така ли?
— Понякога да. Но от най-ранна младост той друго, освен битки не познава. Ето защо трябва да сме снизходителни към него.
Тя обаче не смяташе да проявява каквото и да било снизхождение към онзи мъж — челюстта все още я наболяваше. В паметта й се бяха запечатили особено живо светлосините му очи, ореолът на сила, който го обграждаше, като и юмрукът в брадичката й.
— Той рицар от страната на франките ли е?
Кадар поклати глава.
— Уеър е шотландец.
— Шотландец ли? — Понятието й бе непознато. — Откъде идва?
— Шотландия е още по-варварска страна от тази тук. Намира се северно от Англия.
За Англия бе чувала вече, в Константинопол смятаха тази страна за варварска.
— Когато ме открихте, той на бой ли беше тръгнал?
— Не, връщахме се към Дундрагон, след като помогнахме на Конрад от Монфераи срещу Саладин, обсадил Тир.
Теа посегна към второ парче месо.
— Значи войната вече е свършила, така ли?
Той се изсмя високо.
— Вярно, битката е приключила. Но се съмнявам дали тази война ще свърши някога.
— Защо тогава се връщате у дома?
— Договорът между Уеър и Конрад изтече с края на обсадата. Конрад не желаеше да се охарчва повече.
— Значи лорд Уеър се бие за пари, така ли?
— Да, и за имущество. — Той се усмихна. — В тази страна той стана богат и влиятелен.
Нищо необичайно, помисли си Теа. На цял свят бе известно, че много от рицарите остават на изток, само за да грабят и да се обогатяват. Въпреки че привидно участваха в кръстоносните походи в името на свята цел.
— Що се отнася до мен обаче, смятам да избера значително по-безопасен път, за да стана богат. — Кадар смени рязко темата. — Теа, ти гъркиня ли си?
Тя кимна.
— Имала си голям късмет. Чухме, че никой не е преживял нападението на Хасан. Закарал е над сто пленника на робския пазар в Акко. Освен това се хвалел, че е убил друга сто.
Тя разтвори изненадано очи.
— Нима го познаваш?
— Човек не познава звяра. Просто двамата с Уеър сме имали взимане даване с него. Има разлика между двете неща. — При тези думи той намокри една кърпа и й я подаде. — Навлажни лицето си. Сигурно цялото е изранено.
Тя пое кърпата, но внезапно застина.
— Каза, че не бива да разхищавам водата, нали?
— Промених мнението си и реших да се доверя на своя инстинкт. А сега я вземи.
Влажната кърпа донесе облекчение на обгорелите й страни и на челото. Почувства истинско блаженство.
— Добър човек си.
— Да, така е — отвърна той с мила усмивка. — И то много. Тази моя черта обаче понякога ми създава трудности. — За миг направи пауза. — Твоите родители бяха ли сред робите, които Хасан е закарал в Дамаск?
— Не.
— А мъжът ти?
— Не, бях сама.
Той повдигна вежди.
— Чудна работа. Та ти си съвсем млада.
Истината сякаш от само себе си се изтръгна от устата й:
— На седемнадесет години съм. На моята възраст много жени вече са омъжени и са родили деца. — Само че жените не предприемаха такива пътешествия без придружител. Щеше да се почувства по-сигурна, ако хората си мислят, че в резултат на нападението е останала сирак. — Искам да кажа… баща ми… той бе убит от този човек… от Хасан.
— Аха, значи това си искала да кажеш. — След което попита с протяжен глас: — И как точно се случи всичко?
Явно, че не й вярваше. В тона му се долавяше лек упрек.
— Не ми се говори по този въпрос.
— Колко нетактично от моя страна. Естествено, не ти се говори.
Тя побърза да смени темата.
— Разкажи ми за себе си. Каза, че баща ти е дошъл от Франция. Отдавна ли живееш тук?