— Винаги съм живял тук. Израснал съм по улиците на Дамаск. Пийни още малко вода. И по-бавно.
Тя поднесе меха към устните си.
— Но служиш на шотландеца.
— Служа на самия себе си. Двамата с Уеър просто пътуваме заедно. А освен това той ми принадлежи. Вярно, то е като да притежаваш тигър, но пък, от друга страна, в живота ми не липсват интересните моменти.
Тя набърчи чело.
— Как така ти принадлежи?
— Шшт. — Кадар протегна глава встрани и се заслуша съсредоточено. — Чуваш ли? Той идва.
Теа се вцепени. Не можеше да чуе чаткането на копитата, но пък почувства как земята трепери.
— И кой идва?
— Уеър — отвърна Кадар с тих смях. — Но те предупреждавам… ще бъде бесен — заради неосъществените си планове… — Усмивката му обаче угасна, когато съзря израза й. — Ти да не би да се страхуваш?
— Не, не, не се страхувам. — Чиста лъжа, разбира се. Все още виждаше пред себе си онзи исполин. Студен. Див. Жесток.
— Няма да ти стори нищо — рече Кадар благо. — Той само наполовина е звяр, другата половина може да бъде наречена човешка. Защо ще се връща, ако не беше така?
— Нямам представа. — Тя се изправи неуверено. Цялото й тяло трепереше. Не искаше да се среща с този Уеър, за когото Кадар твърдеше, че все пак е наполовина човек. В последно време се бе натъквала на множество брутални негодници. — Аз обаче не искам да оставам тук. — При тези думи тя прехвърли ремъците на коша през раменете си. — Ще ми дадеш ли вода за из път?
— До най-близкото село има четиридесет мили, а ти си напълно изтощена. Няма да издържиш.
Конете се приближиха. Челният ездач застрашително се извисяваше над останалите.
— Дай меха и остави другото на мен.
— Не мога да постъпя по този начин.
— В такъв случай ще опитам без вода. — Беше сита, бе пила обилно, а освен това и нейният мях съдържаше още няколко глътки. След нападението върху кервана бе изминала много повече от четиридесет мили и подобни разстояния не я плашеха. Теа се обърна рязко и пое бавно и тежко напред.
— Не — възкликна Кадар тихо, но категорично, озова се внезапно до нея и я сграбчи за ръката. — Не можеш да го направиш. Твърде много ще се тревожа за теб.
Тя се опита да се отскубне от неговата хватка и като не успя, задърпа отчаяно пръстите му.
— Нямаш никакво право да…
Внезапно ездачите се появиха пред тях и тя се вцепени.
Кадар я потупа по ръката, сякаш тя бе някакво изнервено кученце.
— Всичко е наред. Никой не ще ти стори зло.
Тя не го чуваше. Погледът й бе прикован в мъжа, който спря коня си досами тях.
Той е само наполовина звяр.
Възседнал бойния си кон като мрачен, враждебен кентавър, той хвърляше огромна сянка на земята пред себе си… на земята и върху нея. Прониза я ужас, че завинаги ще си остане негова пленница, ако не успее да избяга от тази сянка.
Той обаче се загледа не в нея, а в Кадар.
— Хайде, взимай я със себе си. — От гласа му повя мраз — глас, който шибаше като камшик. — А ако не искаш да прогоня коня ти и да те оставя да ходиш пеша, бъди така любезен да изтриеш незабавно глупавата усмивчица от лицето си, ясно ли е?
— О, по този начин те поздравявам с „добре дошъл“. Нали знаеш, винаги се радвам да те видя. — Кадар пусна Теа и тръгна към коня си.
— Хайде, взимай я със себе си, по дяволите.
Уеър беснееше. Кадар бе предвидил реакцията му. Теа осъзна, че до този миг никога не бе преживявала нещо по-недвусмислено и по-заплашително от поведението на този мъж.
Но на Кадар случилото се сякаш не направи никакво впечатление и той се метна на коня си.
— Конят ми не ще издържи тежестта й. Ще трябва ти да я вземеш.
Теа долови как в Уеър се надига огромна вълна на недоволство, готово да я помете всеки миг.
— Кадар!
— Виж, тя е малко инат и не съм убеден, че ще я усмиря, ако почне да се бори с мен.
Леденият поглед на Уеър се спря на Теа.
— Изглежда доста покорна. По-несмело и жалко същество не съм срещал през живота си.
Тя го изгледа, невярваща на ушите си. Тя — жалка! Че какво очакваше този човек от нея след всичките онези страдания и ужаси, които бе преживяла? Преценката му бе тъкмо онази искра, която възпламени тлеещия в сърцето й гняв.
— Убедена съм, че като всички бъзливци, и вие предпочитате страхливите жени.
Той я стрелна с поглед иззад присвитите си клепачи.
— Бъзливец ли?
Тя изобщо не обърна внимание на заплашителния му тон.
— Да, бъзливец. А това че ударихте беззащитна жена, какво е, а?
— Сините петна по лицето ми казват друго.
— Добре, така е. Но какво сте очаквали от мен? Вие се приближавате и аз решавам, че сте от онези негодяи, които…
— Ти започна да удряш веднага и изобщо не ми даде възможност да кажа каквото и да било. — При тези думи той скочи от коня си и тръгна към нея. — Точно както сега се нахвърляш върху ми, така се държа и тогава. — Вече не беше възседнал коня си и би трябвало да не изглежда толкова страховит, само че случаят не беше такъв. Надвесен над нея, той излъчваше същото онова превъзходство и същия безграничен авторитет, както и първия път. Изгледа я с пламнали очи. — А сега ще млъкнеш. Уморен съм до смърт, а и Кадар направи всичко възможно настроението ми да иде по дяволите.