Кадар понечи да възрази.
— Наистина мисля, че…
Уеър обаче пришпори жребеца си и той се понесе напред. Останалите ездачи го последваха и Кадар нямаше какво друго да стори, освен да поеме и той след тях.
Ризницата притискаше силно гърба на Теа. Започна да се задушава, усещаше се като в желязна клетка. Много бързо осъзна, че тъкмо такъв бе и замисълът на ездача. Очевидно го бе засегнала дълбоко с думите си и той сега я наказваше. Но този мъж не биваше в никакъв случай да разбере, че намерението му е успяло.
Вместо да седи изправена, тя преднамерено се облегна назад.
Той премина в отбранителна стойка.
Не я интересуваше изобщо дали му е удобно или не. Просто нямаше вече никакви сили да се бори с него… освен със слова, разбира се.
— Колко остава още до Дундрагон?
— Не много. — Той посочи с глава към планините. — Ей там е.
Не бе изминало много време, откакто тези върхове й се струваха безумно далеч.
— Не желая да оставам на това място.
— Няма и да се наложи. В мига, в който Кадар реши, че вече си възвърнала силите си, те пускаме да си ходиш.
— Не съм болна. Мога още сега да тръгна на път. — Странно, ръцете му вече не предизвикваха в нея неудоволствие. Те просто бяха обгърнали гърба й леко и без усилие. — А и Кадар няма да вземе решението вместо мен.
— Кадар взема решенията за всички нас — отбеляза той сухо. — Предполагам, че си забелязала вече.
— Мога и сама да се грижа за себе си. — Тя се прозя. — Защо пък той да поеме тази отговорност? Та аз не знам нищо за вас.
— Ние също не знаем нищо за теб.
Слава Богу, точно така си и беше. Кадар вероятно подозираше, че го е излъгала за смъртта на баща си, той обаче едва ли щеше да си направи труда да разобличи нейната лъжа. А що се отнася до лорд Уеър, той желаеше да се освободи от нея и сигурно нямаше да задава разни неудобни въпроси.
— Аз съм Теа от Димас.
Отново се прозя. Странно, но фантазиите й за уют и доверие се бяха превърнали в действителност. Той вече съвсем не й изглеждаше тъй страшен — още повече, че не го гледаше. Тя просто осъзнаваше присъствието на тази челичена сила зад гърба си, която можеше да я предпази от всяко зло на този свят.
— Повече няма да ви кажа.
— Ах, така ли?
Тя кимна сънена.
— Да, разбира се. Нали не се интересувате… — Сънят я надви и тя млъкна.
— Няма нищо по-пленително от гледката на спящо дете.
Уеър погледна през рамо към яздещия след него Кадар, след което към спящата Теа. Тя изглеждаше толкова изтощена, че по всяка вероятност дори и грохотът на Саладиновите пълчища не би я извадил от съня й.
— Това доста специално детенце е страшно мръсно, мирише лошо и е напълно нагло — поясни той.
Кадар кимна.
— Но също така е и храбра и решителна. Както знаеш, светът принадлежи на смелите — добави той с усмивка. — Следователно заслужават да ги срещнем с добро.
— В такъв случай ти си този, който ще й подарява света.
— Да, но я спаси ти. Ти бе човекът, който я съзря първи и реши да прояви милосърдие. Затова и твое е задължението да…
— Отричам каквото и да е лично задължение. И не смятам да поемам отговорност. Доволен съм от сегашното състояние на нещата.
— Не, не си доволен! — Кадар прокара коня си покрай няколко ездачи и се изравни с Уеър. — И няма да те оставя на мира, докато не изпиташ наистина доволство. Защото, за разлика от теб аз си знам задълженията. — Погледът му се спря на девойката. — Тя е едва седемнадесет годишна. Не съм ли ти го казал още?
Уеър не отговори.
— А за жените не е лесно да се справят в света, в който живеем. Особено за хубавите и очарователните сред тях.
Отново мълчание.
— А ако някой от хората на Хасан й е направил дете? Та самата тя е все още дете. Участта й направо може да трогне човек.
— Да, и аз го познавам този човек — ти.
Кадар въздъхна шумно.
— Постепенно започвам да губя кураж.
— Най-сетне.
— Да, но не се признавам за победен. — Той спря коня и пропусна приятеля си пръв да навлезе в тясната планинска пътека.
Топла и безпомощна, жената се бе отпуснала в ръцете на Уеър. Той обаче не свеждаше поглед към нея. Категорично не желаеше да допусне мисли, чиято поява не зависеше от него. Поначало сгреши, че я взе със себе си в Дундрагон, не биваше сега да задълбочава тази грешка, като прояви слабост спрямо нея. Кадар не разбираше колко опасно може да бъде състраданието. Защото това чувство размеква човека и може да погуби всички тях.
Крепостта Дундрагон сияеше над цялата околност. Макар и все още далеч от стените й, Теа бе буквално заслепена от нейната светлина. Навсякъде горяха факли и техните отблясъци проникваха във всяко кътче на страховитата твърдина. Не след дълго преминаха през портите — вътрешният двор бе също осветен. Всяка стопанка на крепост би се възмутила безкрайно от подобно използване на огъня насред нощ.