Теа се усмихна меланхолично, проследявайки с поглед как Ясмин изчезна в замъка. Може би пък трябваше да благодари на съдбата, че Ясмин нямаше постоянно да я подтиква да се труди само и само за да постигнат набелязаната цел.
— Искам да яздя. — Селена дотича до Теа, хвана я за ръката и я затегли надолу по стъпалата. — Кадар ме кара да пътувам в колата, но аз не искам. Ти също трябва да яздиш.
Усмихната, Теа поклати глава.
— Не мога да яздя, а и няма да се науча толкова бързо. Предпочитам да остана в колата.
— Не. — Уеър се метна на седлото и се приведе към нея с протегнати ръце. — Ти ще яздиш с мен.
— Необходимо ли е?
— Да. — После обаче поклати глава. — Не — поправи се той, след което добави със запъване: — Но ще се радвам, ако дойдеш.
Може би това ще е последният път, в който ще ме държи в прегръдките си, мина й през ума. Пристъпи крачка напред и той я вдигна на коня. Пое юздите в ръка и й каза едва чуто:
— Благодаря ти. Много мило от твоя страна…
— Замълчи! — Теа се прокашля. — Не говори глупости. И аз искам същото като теб.
Сълзи замъгляваха гледката пред нея, докато прекосяваха портите и подвижния мост. Навсякъде факли, огън, пламъци и светлина. Спомни си първото си впечатление от Дундрагон — как упрекна Уеър за разхищението.
— Трепериш. — Уеър я прегърна по-здраво. — Студено ли ти е?
— Не. Кога ще стигнем?
— След два дни, а може и повече. Недей да трепериш. Не бива да се страхуваш. Имаме многобройна и силна охрана.
— Не се страхувам. — Тя се облегна на него. Не го лъжеше. В този мигне се боеше от опасностите, които ги дебнеха извън крепостните стени. Просто изпитваше тъга, както и усещането, че се заблуждава ужасно. Не бе лесно току-така да се напусне Дундрагон. А още по-малко господарят му.
Глупости. За нея тук нямаше място. Нима трябваше да остане като негова любовница, да му роди деца, да посвети живота си на удоволствията му? В такъв случай тя щеше да си остане същата робиня, каквато бе и в дома на Николас.
Той не я желаеше и не се нуждаеше от нея. Е, може би все пак в леглото си, но там всяка друга щеше да се чувства добре. Никога не бе казвал, че изпитва към нея нещо различно от плътско желание. Когато си отидеше окончателно, той щеше да си извика някоя друга и пак щяха да удовлетворят похотта му.
Не биваше да плаче. В никакъв случай. Присви решително очи. В крайна сметка нали и двамата желаеха едно и също. Не можеше да се твърди, че го напуска внезапно и презглава. Та нали именно той подготви цялото пътуване, той ги подкани да тръгват по-бързо.
Не, никакъв плач.
Два дни по-късно Теа съзря непозната крепост. Зидовете й се сториха високи и непристъпни като тези на Дундрагон, но самата крепост се различаваше много от владението на Уеър. Тази твърдина приличаше по-скоро на екзотичните арабски цитадели, които бе срещала по пътя от Константинопол насам.
— Как се казва тази крепост? — попита Теа, която не бе в състояние да отклони погледа си от нея. — Много е красива.
— Ел Сунан. Принадлежи на Кемал Бен Джакара — отвърна Уеър. — Той е могъщ шейх и защищава провинцията от името на Саладин.
— Срещу кръстоносците ли?
Той поклати глава.
— Този край е твърде отдалечен и не е привлекателен за кръстоносците. Но в планините бродят много разбойници, които затрудняват действията на Саладин. Не са малко и размирните шейхове, на които се зловиди силата на Кемал.
— Изглежда, че си научил немалко неща за него.
— Случвало се е да се срещаме.
— Но нали си се бил за хората от Запада?
Уеър се спусна надолу по склона.
— На всички мюсюлмани е известно, че тамплиерите са ме прогонили от ордена, а отхвърленият няма истински съюзници. Но с Кемал се разбираме.
Стана й неприятно от чутото.
— А не е ли опасно да минаваме толкова близо до зидовете?
— Нали ти казах, че двамата с Кемал сме добри познати. Няма да ни се случи нищо — отвърна той и подкара коня си в галоп.
— О, отправяш се направо към вратите на крепостта. Там ли ще пренощуваме?
— Да — отвърна той едва чуто.
За нейно голямо учудване вратите се разтвориха сякаш с магическа пръчица и те влязоха в двора. В действителност замъкът бе още по-красив, отколкото изглеждаше отдалеч. Куполовидни кули увенчаваха просторните сгради, бели мраморни еркери проблясваха под светлината на слънцето.