— Живеят… ако мъжете им желаят така. — Той вдигна ръка, за да спре пороя от думи, който го заплашваше. — Веднаж вече ти казах, че нито една жена не е истински свободна. Не съм в състояние да ти предложа свобода, но тук ти ще имаш удобства.
— Не си ти човекът, който ми е дал свободата — аз сама съм си я извоювала. А сега ти се опитваш да ми я ограбиш… Не, няма да търпя това положение — продължи тя през зъби.
— Ще търпиш. Временно наредих да… — Той не продължи и подхвърли на някого зад гърба си: — Да, внесете я вътре. — После отстъпи встрани и пропусна в стаята четирима бойци, носещи топове коприна. — Къде да ги оставят? Тук ли?
Селена скочи внезапно.
— Не, по-добре аз да им намеря подходящо място. — Тръгна към вратата, за която Домо бе споменал, че води към останалите помещения. — Елате с мен.
Селена е преодоляла огорчението си, реши Теа, наблюдавайки как сестра й води воините в съседното помещение. После отново се обърна към Уеър.
— Тя е все още дете и не разбира всичко. Намери й някакъв подслон в Дамаск и я пусни на свобода.
Той поклати глава.
— Няма да е в безопасност. Защо, мислиш, пратих Кадар да я вземе от Константинопол?
— За да направиш затвора ми по-поносим. — Сега вече всичко й се изясни. Трябваше да се досети по-рано. — Първоначално си възнамерявал да ме задържиш в Дундрагон, така е, нали?
— Да, докато един ден Ваден не ми изпрати предупредителен знак. Осъзнах, че трябва да ви потърся друго скривалище.
— И за колко време?
— Докато заплахата отмине.
Ярост помъти съзнанието й.
— Няма да се предам! Никога! Сама ще решавам и сама ще се погрижа за сигурността си. Ти нямаш право да го правиш вместо мен.
— Присвоих си го и толкоз!
— Не ще ти го простя никога! Докато съм жива, ще те проклинам.
— Знам. — Лицето му пребледня и стана зло. — Но може би действията ми ще удължат твоя живот, независимо, че ги проклинаш. — Той се извърна — От време на време ще изпращам Кадар да проверява дали се чувствате добре.
— Да не ми се мярка пред очите.
— И все пак той ще идва. Ще проверява дали Кемал спазва уговорката ни. С войската си аз му оказвам доста голяма услуга. — Внезапно той отново се обърна към нея и в стремежа си да намери подходящите думи изрече с предрезгавял от вълнение глас: — Нямах друг избор. Защото не мога да те изложа на сигурна смърт. Ако нещо… не бих го понесъл… — Но вместо да продължи, той само махна безпомощно с ръка. — Уви, така трябваше да стане — произнесе накрая и бързо напусна стаята.
Уеър си тръгна, а тя остана като пленница в това място. Прииска й се да го настигне и да го обсипе с упреци, да го наругае. Не можеше да постъпва така с тях.
Да, но се оказа, че може.
— А сега си тръгвайте. — Селена разгони набързо мъжете от предверието. — Не желаем да си имаме повече работа с вас.
Бойците си плюха на петите, сякаш ги е подгонил самият сатана от плът и кръв. Вероятно бяха изпитали на собствен гръб острото езиче на Селена. При друг случай Теа сигурно щеше да погледне на нещата откъм смешната им страна — малко момиченце, внушаващо панически страх на група храбри воини.
— Коприната не се е повредила, нали? — попита тя.
Селена кимна.
— Да извадя ли нещата от сандъците?
Нямаше да е зле, ако детето се занимава с нещо.
— Извади ги. — Теа отново се приближи до прозореца.
Уеър бе възседнал вече коня си и гледаше надолу към Кемал. Двамата разговаряха, вероятно за тях двете. После Кемал отстъпи назад, а Уеър вдигна ръка за поздрав и пое към отворената порта.
Теа се хвана здраво за решетката. Значи той си тръгваше и просто я изоставяше.
Заля я вълна на отчаяние. Най-сетне осъзна, че наистина се е случило онова, което не смяташе за възможно.
— Теа? — Селена застана до нея. — Не се тревожи. В началото и аз се уплаших много, но все пак сме заедно и така ще ни е по-лесно. Ще видиш, че ще се справим.
Всъщност би трябвало аз да я утешавам, помисли си Теа и прегърна сестра си.
— Разбира се, че ще се справим.
След малко малката се отдръпна.
— Окачих дрехите ти в гардероба. — Посочи към сгънато парче коприна върху масата до вратата. — Открих знамето в раклата ти. Какво ще стане с него?
Знамето. Знамето на Уеър.
— Изгори го!
Удивена от чутото, Селена разтвори широко очи.
— Не мога да сторя подобно нещо. Разбирам защо вече не искаш да му го дадеш, но ти се труди твърде дълго и твърде упорито над това знаме и сега не можеш да го унищожиш просто така.
— Тогава прави с него, каквото поискаш. Не желая да го виждам повече. — Отново се обърна към прозореца. Крилата на крепостната врата бавно се затваряха. Оставаха съвсем сами. — Най-добре е наистина да го изгориш.