— По-добре благоразумие, отколкото празна показност — каза тя поучително на отражението си в огледалото.
Тя влезе направо в печатницата на Тобаяс Пондз, усетила сигурност в одеждите си на управителка на пощенската станция. Мина през фоайето. Една медна камбана оповести пристигането й. Канапетата насреща и креслата със странични облегалки бяха празни. От нея се отрони въздишка на облекчение, а погледът й пробягна по дъската за табла, която беше поставена на висока поставка. Споменът за плячката на Тобаяс предизвика както винаги гадене в стомаха й.
Миг по-късно една хубава прислужница я поздрави и покани с ментови бонбони от сребърна купа. Марджъри отказа бонбона и пожела да се срещне с Тобаяс. Когато остана отново сама, тя се намръщи и се замисли за Тобаяс, за манията му да се придържа към етикецията и за ролята й в издигането му. Никой друг търговец в Бат не си правеше толкова труд заради приличието, но и никой друг търговец в Бат не беше спечелил толкова пари на табла.
Страничната врата се отвори и усмихнатият Тобаяс въведе една дребна брюнетка в стаята. Жената вдигна ръка към шията си, за да привлече вниманието към бижутата си.
— Здравей, Марджъри — каза той. — Предполагам, че познаваш госпожа Уъдръф.
Марджъри се забавляваше от наглостта му да й представи любовницата си, но изведнъж се ужаси от факта, че тя носеше колието от рубини. Атлазената панделка около шията я стегна като примка. „Значи така — помисли си тя, — Пондз иска да злорадства.“ Това беше само една от скъпоценностите, които беше спечелил от нея. Успокои се с мисълта, че той никога нямаше да получи едно нещо, което желаеше силно: службата й и уважението, което тя даваше.
Тя се усмихна и кимна с глава.
— Може ли да кажа, госпожо Уъдръф, че това е една страхотна огърлица.
— Тобаяс казва, че някога е била ваша — тя замига и погледна своя покровител.
— Винаги съм смятала, че е прелестна — каза Марджъри.
Красивите черти на Тобаяс се изкривиха в кисела гримаса.
— Тръгвай си, скъпа — каза той и избута жената през вратата.
Марджъри извади разписанията от чантата си и му ги подаде.
— Трябват ми възможно най-скоро.
Той подръпна предната част от жилетката си, а после взе листовете.
— Нямаш ли време за сладки приказки и чаша чай? — попита той, без да ги погледне.
Тя погледна ръката му с изряден маникюр и се зачуди за пореден път как един печатар успяваше да поддържа ноктите си толкова чисти.
— Не, благодаря — тя се загледа съсредоточено в разписанията. — Нямам време.
Маската му на учтивост изчезна. Усмихна се злобно, като разкри счупения преди години зъб.
— Не се надявай на отбив от цените. Когато ти доставих първата пратка с разписанията, те предупредих отново, че има грешки във времето.
Сега дойде нейният ред да злорадства.
— Ти мислиш, че съм преработила тези разписания?
— Познаваме се прекалено добре и от прекалено дълго време, за да играем такива детински игри — отговори той през смях. — Човек може да разбере една грешка, допусната, да речем, в резултат от последния набег на баща ти в твоя живот. Този не го отбягваш така упорито както предишните.
— Кога ще разбереш, че не можеш да ме уплашиш, Тобаяс? — отговори тя, като си придаде мило изражение. — Струва ми се, че намекваш за временното пребиваване на лорд Блейк в Бат.
— Временно пребиваване? С какви интересни думи наричаш неговото натрапено присъствие тук.
— Живей за това, за да ти направя живота интересен, Тобаяс.
Той докосна панделката около шията й.
— Ти, разбира се, си привикнала към по-обикновени ухажори, нали?
Тя се отдръпна назад.
— Изключително обикновени, щом реши да споменеш това.
— Жалко за рубините ти — той започна да прелиства разписанията. — Но те наистина подхождат на госпожа Уъдръф, не… — Тобаяс спря, ръцете му стискаха листовете, а погледът му започна да се движи бързо по редовете.
— Има ли нещо нередно, Тобаяс?
Той вдигна гневния си поглед към нея.
— Пощенска карета ли? Кога стана това?
— Беше планирано с години. Чети нататък и ще разбереш кога започва обслужването с нея.