Блейк стоеше пред камината със сключени зад гърба ръце и наведена глава. Евърсън се наведе на писалището с перо в ръка.
— Започни писмото с… — Блейк спря да говори и изви рязко главата си към вратата. Очите му проблеснаха радостно. — Здравей, любима.
„Съвършен актьор“ — помисли си тя. Разтреперана от ярост, се приближи до него, вдигна ръката си и го удари през лицето с рисунката.
— Жалък, коварен негодник!
Той замига и замръзна за миг като парализиран. После я хвана за китката.
— Извини ни, Евърсън.
Стреснатият Евърсън махна с ръка към листовете хартия.
— Но, милорд, отговорът…
— Остави го!
Евърсън се втренчи в Марджъри. Тя му отвърна със злобен поглед.
— Сега!
Прислужникът разбърка листовете, а после събори един стол в бързината да се подчини.
В момента, в който вратата щракна и се затвори, тя се обърна към Блейк:
— Пусни ме — процеди през стиснатите си зъби.
Веждите му се повдигнаха любопитно.
— Не, докато не ми кажеш какво се е случило, за да те ядоса толкова, че да нахълташ тук и да ми удариш плесница.
Гневът й започна да се уталожва.
— Недей да играеш пред мен ролята на невинен, защото знаеш много добре какво точно се е случило — тя размаха листа. — Това!
— Нямам време да чета нищо сега.
— Тогава намери!
Той грабна рулото хартия със свободната си ръка, но очите му не се откъснаха от нейните. Размаха китката си. Смачканата хартия не искаше да се разгърне.
— Стой тук — каза той, като я пусна.
Трепереща от ярост и очакване, тя го наблюдаваше, като потропваше нервно с крак. Блейк разгъна пергамента. Фината дантела на маншетите му трепна. Лицето му с каменно изражение потрепера и той закова напрегнатия си поглед върху нея.
— Откъде взе това?
Лимоновият аромат достигна до обонянието й. Тя беше усетила тръпчивия мирис на кожата му, но сега той накара очите й да се насълзят, а сърцето й да се свие от болка.
— Това пристигна от госпожа Сърли, а открихме още двадесет и два екземпляра в торбата с пощата от Лондон.
— Тръгнал ли е Таг?
— Не — изрече тя през зъби.
— Хубаво — той я грабна за ръката и я затегли към вратата. — Хайде!
Тя се закова на токчетата си.
— Махни си ръката от мен.
Той се спря и започна да я разглежда, сякаш беше някаква загадка, която трябваше да разреши.
— Искам да ти помогна.
— Пусни ме, драскач такъв!
Той отвори уста, но след това я затвори отново. На красивото му лице се изписа ужас от това, което току-що беше осъзнал.
— Ти мислиш, че аз съм нарисувал това?
— Много обичам, когато се правиш на тъпанар.
— Марджъри, не мога нищо да ти кажа, освен че не знам нищо за това.
Той се загледа внимателно в нея.
— Но ти си мислиш, че не е така.
Със свободната си ръка тя плесна ръката, която той стискаше здраво.
— Браво! Какво ще направиш сега, за да бъдеш извикан на бис? Ще ме замъкнеш в леглото си ли? Това ли е начинът, по който ще получиш насилствено ръката ми?
— Засягаш най-чувствителното ми място.
Тя беше прибягнала до хитрост, за да провокира чувствителността му, но това беше, преди да я измами и да разочарова момчетата.
— О, моля те, спести си блудкавите признания! Разбирам защо искаш да ме направиш безпомощна и зависима от теб, но това, което не мога да разбера, е защо искаш да обидиш двадесет и пет млади момчета, които си мислят, че ти палиш слънцето — гласът й заглъхна за момент. — Бог е свидетел, че са малко хората, които боготворят някого.
— За бога, не съм рисувал тази мръсотия!
— И най-глупавият може да разбере, че това е твое произведение — тя посочи с трепереща ръка своето удивително подобие.
— В случай, че си забравил, виждала съм тази моя рисунка и преди.
Той присви очи към скицата.
— Точно така. Това е копие от моята скица, поне лицето ти е било прекопирано, а останалото… — отиде до прозореца и вдигна рисунката към светлината. — Прилича на стила на Хогарт. Да, това наистина е произведение на Хогарт — като вдигна погледа си, добави: — Но ти трябва да знаеш това. Хайде, ще ти покажа нещо.
Тя остана като закована на мястото си, но съзнанието й се опитваше да възприеме думите му. Искаше й се да му повярва, но доказателството за вината му беше прекалено категорично.
— Хогарт не би го нарисувал, Блейк. Той ме познава.
Очите му се натъжиха, а широките му рамене се приведоха.
— Ти не искаш дори да ми дадеш възможност да кажа нещо в своя защита, нали?
И тъй като тя не отговори, той продължи:
— Какво бих могъл да се надявам да получа чрез тази отвратителна клевета?
Тя се беше ядосала прекалено много, за да обмисли мотивите му. Все пак доказателството водеше към Блейк.