— Веднъж ми каза, че би стигнал до всякакви крайности, за да ме вкараш в брачното легло.
Ъгълчетата на устните му се стегнаха.
— В случай, че си забравила — той протегна ръката си към страничната врата, — нашето добре осветено брачно легло чака в тази стая.
— Не съм забравила, защото коремът ми никога няма да ми позволи. Той се вълнува всеки път, когато си помисли за твоето докосване.
Цялата скованост, изглежда, го напусна.
— Наистина ли си мислиш, че ще прибягна до подобен противен трик?
Да! — искаха да извикат разбитите й чувства, но в същото време нежното й сърце се опитваше да му повярва.
— Не знам, Блейк. Само си припомням какво ми каза, че ще направиш, за да ме принудиш да се омъжа за теб.
— Направих това прибързано изявление много преди с тебе да решим да се доверим един на друг, тогава, когато си мислих, че си в съюз с баща си. И ако се размислиш, защо ще се стремя да опозорявам бъдещата херцогиня на Ендърли?
Яростта й утихна, но се почувства като изцедена и оголена.
— Няма да стана твоя херцогиня и мисля, че си го направил, за да ме нараниш.
Той седна на стола до прозореца с изпънати крака, скръстени на гърдите ръце и умоляващ поглед в очите. Слънчевата светлина му придаваше някакво сребристо сияние.
— Както направи баща ти, баба ти, Тобаяс и останалите, за които Джордж те сгоди? — той поклати главата си. — Аз не съм като тях.
Тя беше чувала прекалено много лъжи от прекалено много отчаяни мъже.
— Защо трябва да ти вярвам? — каза му тихо. — Ти също трябва да спечелиш доверието ми.
— Бих искал, но само ако ми дадеш възможност — той се усмихна и погали мястото до себе си. — Ела тук и нека си поговорим. Ти си прекалено умна, за да се хващаш на подобен жалък номер.
Като си каза, че е глупачка, защото се опитва да приема смекчаващи вината обстоятелства, тя направи първата крачка.
— Хайде! — каза той.
Докато прекосяваше всекидневната, усети заобикалящата я атмосфера — мебелите от тъмен махагон с възглавнички от брокат, пейзажите в богати рамки от орехово дърво и лъскавите медни лампи. Един часовник с корпус във форма на търговски кораб, оформен с лакирана черупка от костенурка, отмери непълния час. Тя се спря пред отрупаното с книжа бюро и вдигна стола, който Евърсън беше съборил. Усети, че Блейк я наблюдава, но вместо да отговори на настойчивия му поглед, тя се загледа в листовете на бюрото.
— Това не е твоят почерк, а почеркът на Евърсън. В първия момент Блейк сякаш онемя, но след това отговори:
— Разбира се. Той е частният ми секретар. Хайде да помислим заедно, за да разберем кой е нарисувал това.
Тя усети, че отново й премалява. Ако клюката за рисунката стигнеше до ушите на пощенския инспектор, тя щеше да се прости с възможността да си извоюва отстъпката. Пощальоните трябваше да просят отново по улиците, тъй като Тобаяс Пондз щеше да стане новият управител на пощенската станция. Името му премина като вихър през съзнанието й.
— Тобаяс! Аз изхвърлих рисунката ти, а той беше съборил кошчето с отпадъците. Трябва да е намерил там скицата.
Чу се шум от удрянето на хартия в дърво.
— Разбира се — каза Блейк. Той тръгна бавно към бюрото. — Пондз. Той иска да те злепостави, за да заеме мястото ти. Сигурно се е смял, когато бяхме в печатницата му.
— Това жалко псе! — петдесет начина за изтезание й дойдоха наум. — Иска ми се да го видя да виси на палците си над яма с тракащи със зъби алигатори.
Блейк изсвири с уста и сграбчи ръката й.
— Клетият Тобаяс. Подсещай ме никога да не те ядосвам.
Тя се вгледа в смарагдовозелените му очи, които просветваха от гняв. Угризенията се стовариха като бреме върху душата й.
— Извинявай, че те обвиних.
Той потърка бузата си.
— Знам, че съжаляваш за това. А каква ръка имаш само, управителке на пощенската станция. Радвам се, че не използва юмрука си и не ме осъди на смърт във врящ казан — един лек червен отпечатък се спускаше към брадата му.
— Не знам какво става с мен, Блейк. Рядко вдигам ръка на някого, поне не в момент на ярост — онази нощ в странноприемницата „Мечката“ тя нямаше друг избор. Каква ирония беше това, че Тобаяс два пъти я беше тласнал към използването на груба сила! Блейк се промуши между нея й бюрото и я притегли в обятията си.
— Ще го накажа да бъде влачен под кила на кораб.
Лъхна я познатият тръпчив аромат. Силата му сякаш достигаше до нея и предлагаше убежище. Той долепи бузата си до косата й.
— Влаченето под кила на кораб няма да бъде достатъчно болезнено за него — отговори тя близо до шията му.
— Добре — каза провлечено Блейк, като разтърка скования й гръб. — Бих могъл да го изпратя като роб в някоя захарна плантация в Барбадос.