Тя правеше честността да изглежда толкова лесно нещо, но той знаеше по-добре от нея.
— Вярвай ми, управителке. Ти не искаш да знаеш.
— Отдавна се опитвам да ти повярвам, но всеки път, когато се приближа до теб, ти се затваряш в черупката си.
Нейната проницателност го плашеше повече от това, което знаеше баща й. Влюбването в Марджъри Ентуисъл беше грешка, защото той съзнаваше, че щеше да го преследва, докато не си признаеше. А тогава щеше да се отдръпне отвратена.
— Преди пет минути бяхме изключително близки. Реакцията ми към теб в никакъв случай не може да се нарече „затваряне в черупка“. Отговорът ми беше прекалено безсрамен, не мислиш ли?
Ръцете й се отпуснаха до тялото.
— Ето че пак започваш, лорд Арогантност. Не знам защо изобщо си правя труда да те разбера — тя се обърна към вратата. — Сбогом. Успех в двубоя с баща ми.
Тъй като не можеше да я остави да си отиде така, той продължи:
— Ами какво ще правим с Тобаяс и рисунката?
Тя отвори вратата и каза:
— Злото е сторено, но ако решиш, че има нужда, качи се на белия си кон и помогни в този критичен момент.
Блейк сграбчи рамото й.
— Марджъри, моля те, опитай се да ме разбереш.
Тя го погледна, но в очите й проблясваха сълзи.
— Повече нищо не ме интересува — каза тя. — Опитах всичко, което можех.
Той я гледаше как си отива и за пръв път, откакто майка му откри противния му недостатък, му се прииска да заплаче. Евърсън връхлетя в стаята.
— Казахте й, нали?
Без Марджъри Блейк се чувстваше като стиснат в менгеме от самота. Опита се да поеме дълбоко дъх, но мускулите на гръдния му кош се възпротивиха.
— Не — отговори той с дрезгав глас — Не съм й казал.
Прислужникът избърса потта от челото си.
— Хубаво. Страхувах се, че сте го направили.
— Не съм толкова тъп.
— Не — продължи Евърсън, като се усмихна и потупа Блейк по гърба. — Вие сте луд по нея. Господи, тя е като награда за вас, но е прекалено интелигентна, за нейно добро.
Тих нервен смях се отрони от устните на Блейк.
— Аз не заслужавам такава добра жена. Защо не можеше годеницата ми да бъде… — не можа да завърши мисълта си, защото Марджъри беше единствената жена, за която му идваше наум и която вълнуваше сърцето му.
— По дяволите! — изруга Евърсън и поведе Блейк към бюрото. — Вие заслужавате най-приказната принцеса от цялото кралство, милорд. Чувствате вина, защото не сте надживели увлечението си по сочни, червенокоси жени.
О, но Блейк отдавна го беше превъзмогнал. Когато в съзнанието му изплуваше картина с неговата любима, той виждаше един синеок ангел със златисти коси, висок почти колкото него, с воля и чувство за достойнство, подхождащи на всеки войн.
— Какво искаше? — попита Евърсън. — Защо ви удари?
Блейк му показа рисунката.
— Произведение на Тобаяс. Разпространил е такива из целия град.
— Какво ще направите? Блейк се усмихна.
— Ще го окача на палците му и ще го провеся над яма с тракащи със зъби алигатори.
А лицето на Евърсън се изкриви. Блейк се пресегна за палтото си.
— Ще се върна.
— Ами останалите писма? — Евърсън прехвърли кореспонденцията. — Ето едно писмо от Нейна милост.
— Карай напред и ми кажи какво лошо пише.
Евърсън разкъса печата.
— Милостиви свети Дейвид! — извика той, като преместваше бързо погледа си от ред на ред. — Тръгнала е за Бат и ще бъде тук след ден-два.
Блейк изпъшка.
— Как можех да я помоля да не идва?
— Има и добра новина.
— Подобно нещо не съществува в моя живот.
— Баща ти няма да дойде с нея. Изглежда, че е отишъл за риба в Шотландия.
На път за вратата Блейк измърмори:
— Слава на бога за дребните услуги като сьомгата.
Докато стигна до къщата на Пондз, Блейк се беше вече съвзел от шока, предизвикан от прибързаното пристигане на майка му. Но мисълта за появяването на Джордж Енгуисъл накара душата му да се разтрепери от страх.
Изля тревогите си върху изненадания Тобаяс Пондз. Първият удар хвърли печатаря върху дъската за табла. Пуловете се разхвърчаха върху килима и мебелите.
— Защо, по дяволите…? — запелтечи Пондз, като търкаше челюстта си.
Блейк дръпна жертвата си за реверите и я вдигна във въздуха.
— Сбогувай се със зъбите си, Пондз.
— Не! — той се опитваше да се отскубне, като размахваше ръце и риташе с крака, но Блейк беше по-висок, по-силен и по-сръчен. — Помощ!
— Никой не може да ти помогне, Пондз.