Тактиката на Роуина беше толкова прозрачна, колкото стъкло на прозорец. Като представяше Марджъри в лоша светлина, херцогинята на Ендърли нямаше да я одобри. Тогава Марджъри никога нямаше да се съгласи да се омъжи за Блейк.
Беше жалко, мислеше си той, че Роуина познаваше толкова малко внучката си. Също толкова жалко беше, че вдовицата на херцога си мислеше, че е възможно да предотврати техния брак. За да разстрои плана й, той каза:
— Боу Неш е един от приятелите на Марджъри, мамо.
— О — изръмжа тя. — Какъв възхитителен и интелигентен господин. Всички говорят така в двореца.
— Марджъри разнася кореспонденцията му — изтърси Роуина.
— Тя управлява пощенската станция, мамо — каза Блейк. — Също както ти се грижиш за колекцията от семейни скъпоценности, въпреки че тя съвсем официално изпълнява тази длъжност.
Майка му поглади бузата си.
— Трябва да си призная, че това е изтощителен труд, свързан с преброяването на всички онези дрънкулки, да не говорим за незначителните предмети. След подобно нещо обикновено съм принудена да отида в провинцията, за да се възстановя.
— Марджъри замина за Лондон с нова пощенска кола — обясни Роуина.
— Обществено превозно средство? О, боже. Починал ли е кочияшът ви?
— Те имат трима нови кочияши, мамо — успя да каже Блейк с безизразно лице. — Педикорд ги е взел под опеката си.
— Добре си я посъветвал, Блейк.
Като се почувства буквално погален по главата, Блейк погледна Роуина, с което й предложи да даде насока на разговора. Но тъй като тя не беше достатъчно бърза, майка му продължи:
— Не мога да си представя как си поел такъв контрол, Блейк. Освен ако… разбира се, това не е черта от фамилията Чолмондли. Семейството ми беше особено талантливо.
Те наистина притежаваха дарби, помисли си Блейк — арогантност, безразличие и скука. Черния принц бил готов да загуби Аквитания, преди да се ожени за една Чолмондли.
— След сватбата — обърна се майка му към Роуина — ще трябва да дойдете в Лондон. Дворецът е толкова оживен напоследък.
Това грабна вниманието на Роуина. „Най-после!“ — помисли си Блейк.
— Наистина ли? — попита тя. — От дете не съм била в двореца. Марджъри и аз, ние сме съвсем без средства.
— Настоявам тогава — майка му погледна Блейк. — Сигурна съм, че синът ми ще се погрижи да получите собствено жилище и издръжка, която да подобава на положението ви. Да се надяваме, че когато напусне флота, ще може да посвети повече време на семейството си.
Убеден, че тя ще продължи да повтаря едно и също, докато той не отговори, Блейк каза:
— Винаги горя от желание да ти се отплатя за предаността, мамо. Получих толкова много от нея в детството си.
Тя премигна бавно, с което му даде знак, че темата е приключена.
— Така ще се забавляваме, Роуина!
Вдовицата на херцога на Локсбърг не би разпознала забавлението, дори и прислужницата й да го върже на корсета й, а майка му заслужаваше противен събеседник.
По алеята издрънчаха колелата на файтон. Блейк наостри уши към фоайето. Чу се трополене на горния етаж на къщата, а след това шум, който наподобяваше бягането на стадо подплашен добитък надолу по дървените стъпала.
Беше пристигнала пощенската кола. Тръпки на възбуда преминаха през него и той скочи бързо на крака.
— Извинете ме, Ваша милост, и ти, мамо.
Без да дочака отговор, той се втурна надолу по коридора с огледалата, а след това се затича покрай огромната кухня и трапезарията, за да стигне до задната част на къщата. В пощенската стая цяла армия от пощальони без палта се въртеше около задната врата, като всички едновременно се опитваха да се промъкнат през нея. Като извика отсечено: „Мирно!“, той взе контрола в свои ръце. Подобно на истински дежурен офицер, изведе под строй момчетата навън и ги последва. В мига, когато видя каретата, той забави крачките си и спря.
Уик и Алберт седяха вътре — единият закрепваше юздите, а другият нагласяваше спирачката. Стори му се, че вижда Таг, но после разбра, че това беше Марджъри, облечена в една от униформите му. Тя стоеше с лице към отворената врата на каретата, а ръцете й бяха протегната към невидим пътник. Погледът на Блейк беше привлечен към добре оформеното й задниче и стройните й глезени, тъй като бяха поразително добре разкрити под прекалено тесните и къси панталони.
Той се затича. Преди да стигне до каретата, Педикорд се появи на вратата с изкривено от болка лице и с украсен с дантела бинт, намотан около единия му крак. Таг се беше привел към пода на каретата и подкрепяше ранения кочияш. Педикорд се облегна с цялата си тежест на Марджъри. Тя му помогна да стъпи на земята, след което се обърна и мушна ръката си под неговата, за да го прикрепя. Пръски от засъхнала кал се виждаха върху страните, челото и косата й. Изглеждаше така, сякаш се е върнала по-скоро от ада, отколкото от Лондон.