— Почакай! — извика той и се затича по-бързо.
— Ухажор на двора! — извика едно от момчетата. Марджъри вдигна очи. Когато видя Блейк, тя изрече любимата ругатня на Педикорд.
— Какво, по дяволите, се е случило? — попита Блейк, като прихвана Педикорд от другата страна.
— Би могъл да кажеш, че сме имали малка неприятност — измърмори тя.
— Неприятност? Изглеждате като победените във война.
— Не съвсем — сряза го тя, като духна паднал върху очите й кичур коса. — Бяхме се запътили към Лондон, но ни сполетя низ от беди.
Марджъри се препъна, а Педикорд изсъска от болка.
— Пусни го — каза Блейк. — Аз ще го водя — той приклекна по-ниско и придърпа Педикорд към себе си.
— Представете си — вие да се грижите за мен, капитане — каза Педикорд с изнемощял глас, — а някога вие седяхте на раменете ми.
— Добри времена бяха те, приятелю — отговори Блейк.
— Какво се е случило?
— Ще бъдат нужни часове, докато ви разкажем цялата история.
— Каретата мина през краката му — каза Марджъри.
— Счупени ли са? — попита Блейк. Тя сложи ръце върху кръста си и се изпъна.
— Няколко от пръстите му са посинели. Камбър! — когато момчето дойде, тя каза: — Доведи веднага доктора — след като той хукна, тя се обърна към най-високия от пощальоните. — Избери десетина момчета, разпрегнете конете, нахранете ги и ги почистете. После изчистете каретата — а на най-малкото момче нареди: — Извади чантите с пощата и започни да я сортираш.
Пет младежа се втурнаха да отворят вратата. Блейк внесе Педикорд вътре в къщата и се озова направо при майка си и Роуина. Херцогинята на Ендърли се намръщи смутено, а вдовицата на херцога на Локсбърг се усмихна доволно. Блейк чу Марджъри да казва зад гърба му:
— Кажи на Лизи да се разтича и да донесе много гореща вода в стаята ми.
Той изпъшка незабелязано.
— Скъпа Марджъри — каза Роуина, — позволи ми да ти представя майката на лорд Блейк, херцогинята на Ендърли — а когато се обърна към събеседницата си с нежното, бяло лице, тя продължи: — Ваша милост, това е моята внучка, лейди Марджъри Ентуисъл, управителка на пощенската станция в Бат.
Марджъри застана до Блейк, а раменете й се отпуснаха уморено. На лицето й също се изписа изтощение. Тя каза едва чуто:
— Колко хубаво, че имаме гости — след това добави високо: — Добре дошли в Бат, Ваша милост.
Майката на Блейк я прониза с поглед, запазен за нагли принцове.
— Официална длъжност ли? — попита тя с изпълнен с презрение глас, който би се чул през цялото Уестминстърско абатство.
Марджъри се обърна към него.
— За какво говори тя?
Той трепна.
— Предполагам, че за преброяването на семейните бижута.
Педикорд се заля от смях.
При залез слънце Марджъри се подпря с лакти върху тоалетката и отпусна глава върху ръцете си. Тя се беше киснала във вана с почти вряла вода, докато кожата й се набръчка, след това се беше измила, изсушила и сресала косата си, а после се беше облякла. Все още се чувстваше изморена от пътуването до Лондон.
От момента, в който й беше хрумнала идеята за пощенската кола — преди повече от година — тя беше работила и спестявала, за да реализира мечтата си. От самото начало тази проста идея беше свързана със сериозни пречки: нямаше средства за колата, големият път от Бат за Лондон беше прекалено изровен за бързо пътуване, странноприемницата в Мейдънхед беше изгоряла до основи, нямаше кочияш.
Тя беше преодоляла всички бариери и най-после пощенската кола беше реалност. Но как е могла да бъде толкова нехайна, че да забрави най-важния фактор: нови коне? Как е могла да бъде толкова доверчива — до наивност, че да не познае най-големия си враг: баба си?
При втората странноприемница след Бат пощенската кола беше станала жертва на предателството на Роуина. То все още я пронизваше толкова дълбоко, че Марджъри се чувстваше така, сякаш сърцето й кървеше. За хиляден път, откакто колата напусна Бат, тя се запита „защо“. Защо трябваше баба й да се намесва? И сега всичко, което, трябваше да направи, беше да слезе долу и да иска отговора.
Подобно на дете, очакващо бой с пръчка, тя отлагаше момента на срещата и остави изтормозеното си съзнание да се задържи на единственото светло нещо в мрачния й живот: Блейк Честърфийлд. Дни наред тя беше намирала утеха в мислите за своя любим, в пламенните изявления, които беше направил, за да я прелъсти, и в благородните му усилия да спечели доверието й. Тя го беше обвинила несправедливо и той й беше простил. След това беше спасил репутацията й, като организира група за издирване и донасяне на всички рисунки на Тобаяс. Дори беше изпратил на помощ Педикорд.