„Любовта — помисли си Марджъри — има странни лица.“
— Благодаря ти, че ме взе от Турнай, бабо, и ми предложи покрива на дома на баща ми. Ти излъга също, че си собственик на Хартсанг скуеър.
— Знаеш много, нали? — гласът й потрепваше от ярост. — Една порутена къща е ниска цена за живота на дъщеря ми.
Чувствайки се като кукла, разигравана на вечеря, Марджъри се изправи на вдървените си крака и тръгна към вратата.
— Направих те управителка на пощенската станция в Бат — изкрещя Роуина.
— Най-главната фигура, бабо, беше ти, а аз вършех работата.
— Не е така. Аз потулвах всичките ти детински грешки.
Марджъри се спря в коридора с огледалата. Десетки лица отвръщаха на погледа й и във всеки чифт сини очи тя откриваше самотна душа, отчайващо нуждаеща се от приятел. „Къде — чудеше се тя — ще намеря някога някой?“
— Правех жертви за теб. Дадох ти всичко, дете.
— Но не на ниска цена, бабо. Отказвам да я плащам повече — фалшивите думи разпалиха огън у Марджъри.
— Мислиш, че щеше да живееш по-добре при баща си?
Все още загледана в подобието си, Марджъри откри промяна — искрица надежда. И подобно на уклончив отговор на заядлив въпрос се появи и приятелят й в най-благонадеждното от всички места: вътре в самата нея. „Вдигни главата си високо“ — сякаш й казваха отраженията. Гордостта се надигна у нея.
Роуина чукна с бастунчето си. Кучето изджавка.
— Баща ти е мерзавец, казвам ти.
Марджъри се обърна към баба си и скимтящия териер.
— Кажи му го сама. Той пристига в петък.
— Какво? Защо не ми каза? — с лице, преобразено в маска от яростта, Роуина дръпна силно шнурчето на звънеца. — Неблагодарно дете.
Наранена и съкрушена, Марджъри пое първата стъпка към съвземането. Премина с усмивка между двете редици от окуражаващи я нейни образи. Докато стигна до стаята си, надеждата се беше разпалила вече у нея. Някой ден щеше да прости на Роуина, но сега искаше да остави баба си на дистанция от себе си. Това изглеждаше най-разумното решение.
С помощта на пощальоните тя премести вещите си в стаята за гости на горния етаж. След като свърши това, се замисли над проблемите си.
Пощенският инспектор беше получил списъка с предложените от нея такси и въпреки че не можеше да даде окончателен отговор, той с право беше впечатлен от каретата, носеща фантастичния герб с думите: „Aquae Sulis“.
Тя се сети за Блейк. Копнежът по него сякаш стисна сърцето й, копнеж, примесен с тревога. Времето за наследника на Честърфийлд беше почти изтекло.
Баща й щеше да пристигне в петък. Какво ли чувстваше Блейк? Искаше й се да се втурне в обятията му и да му каже да не се тревожи. Но не можеше, докато не й кажеше истината. Искаше й се да го попита как се чувства след пристигането на майка си в Бат.
Отново беше объркана. Тогава си спомни за добрия съвет на Боу. Прехвърли проблемите си и се спря на тези, които можеше да реши.
Най-напред трябваше да се извини на херцогинята на Ендърли. Написа й бележка на един от специалните листове за управителя на пощенската станция в Бат и помоли Камбър да я занесе. Той се върна с покана за лейди Марджъри Ентуисъл да вечеря тази вечер с херцогинята на Ендърли.
Точно в девет часа пощенската кола на Бат, този път изчистена и лъсната, спря на най-хубавия адрес в Бримли Съркъл, дома, който херцогинята на Ендърли беше наела за пребиваването си в Бат.
Марджъри приглади гънките на черната си кадифена пола и съжали, че нямаше повече пари за нова рокля и по-модерна перука. Изведнъж се почувства виновна. Прахосването на ценни пари за украшения беше суета, която не можеше нито да си позволи, нито да оправдае. Беше просто нервна заради срещата с майката на Блейк.
По навик тя прокара ръка по тапицираната седалка на каретата. Беше избрала боядисана кожа — за по-голяма трайност — и полирано дъбово дърво — за красота. Каретата беше разкошна в своята семплост и тя не трябваше да се притеснява за избеляването на възглавничките или обелването на японския лак. Единственият лукс, който си беше позволила, бяха допълнителните лампи от непрозрачно бяло стъкло. Ако се предотвратяха злополуки и вандалщина, дори при непрекъсната употреба, каретата можеше да издържи и десетилетие.
Камбър отвори вратата и издърпа стъпенката. Застана на пръсти, с една ръка зад гърба и другата — протегната към Марджъри. Изпълнена с гордост, тя се наведе и му позволи да й помогне да слезе от каретата.
— Да ви чакаме ли, милейди?
Като погледна пламенното му лице, тя си помисли колко пуст щеше да бъде животът й без него и останалите момчета.